Закрыть ... [X]

Стих батюшков есть наслаждение и в дикости лесов


 

стих батюшков есть наслаждение и в дикости лесов

Antologia - koriza copy

Татяна Любенова, “Руска поезия”, антология, съставител и преводач
Българска, първо издание, формат 16/60х84, п.к. 24,75

Книгоиздателство „Северно ехо“, предпечат и оформление
Печат: “Фабер”, Велико Търново
2015 г.
ISBN 978-954-8076-84-5

Антология „Руска поезия“
XVIII  – XXI век
представена от Татяна Любенова

Първа част

Бележки на преводача

Появата на тази антология е логичен резултат от едно мое много старо желание – да се занимавам с преводи и то конкретно, на руска поезия. Желанието се появи през студентските ми години, когато в университета, където се учех, имах възможност да придобия по-широка представа за руската литература и главно за поезията. А самата привързаност към руското поетично слово нося още от детските си години, когато за първи път прочетох Пушкиновата приказка за цар Салтан. По-късно, вече в основното училище, обикнах мелодичните стихове на Есенин. Малко неща разбирах от тях, все пак още не познавах добре езика, защото тъкмо бях започнала да го уча, като всички деца по това време. Но ме пленяваше музиката на стиха, мелодиката, която проникваше дълбоко в душата, ми носеше пълнота на чувствата. През ученическите и студентските години прочетох почти изцяло голямата руска поезия и разбира се най-великите произведения на руската прозаична литература. В университета вече четях тези произведения – и поезия, и проза, на руски език. Ето, това лежи в основата на моето желание да се заема с превод от руски език и то, естествено, на поезия. От 2009 година активно превеждах автори, предоставени ми от електронното списание “Литературен свят”, където съм сътрудник. Няколко години по-късно реших, че си заслужава да се попълни картината и да се опитам да направя едно цялостно издание, което да обхваща автори от 18, 19, 20 век и до съвременността – 21 век. В антологията, която подготвих, не са включени абсолютно всички руски поети. Постарах се да подбера имена, които биха представили руската поезия възможно най-пълно. От всеки автор са преведени по три стихотворения, а от най-големите и известни имена, разбира се и по повече. Това не омаловажава останалите, все пак книгата трябваше да се вмести в някакъв обем, който позволява издаването и. При подбора на стихотворенията съм се ръководила от правилото да избирам по възможност такива, които не са превеждани или са малко познати от по-стари преводи в България. Известно е, че в нашата страна има достатъчно издания на преводна руска поезия, както на отделни автори, така и антологично.
Авторите са подредени хронологично по годината на раждане. Избрах този подход като най-обективен. Избрах също книгата да бъде двуезична – като преводът на български език е последван от оригинала на всяко стихотворение. Така читателят  би имал възможност да се наслади на оригиналната творба, но и да оцени достойн-ствата на преводаческия труд.
Мисля, че в днешните времена на конфронтация и явна заплаха за изличаване на славянския дух и православието, тази книга би била една малка частица към усилията на позитивно мислещите хора, които искат да съхранят духовното богатство на човечеството и да помогнат за извисяването на човешката личност.

Татяна Любенова
3 март 2015 г.
Плевен

И. А. КРИЛОВ
(1769 – 1844)

Петелът и бисерното зърно

В торище, купчина разравящ,
петел намери Бисерно Зърно.
И каза си: “Че за какво е то?
Каква излишна вещ!
Не е ли глупаво да го ценят така високо?
Наистина, аз бих се радвал много
на зърно ечемичено: че то не е блестящо,
ала е засищащо.”
———
Отсъждат винаги невежите така.
Което не разбират, то глупост е за тях.

Петух и жемчужное зерно

Навозну кучу разрывая,
Петух нашел Жемчужное Зерно,
И говорит: “Куда оно?
Какая вещь пустая!
Не глупо ль, что его высоко так ценят?
А я бы, право, был гораздо боле рад
Зерну ячменному: оно не столь хоть видно,
Да сытно”.
———
Невежи судят точно так:
В чем толку не поймут, то все у них пустяк.

Лебед, Щука и Рак

Между приятели съгласие щом няма
и делото им в сговор да потръгне няма.
От него нищо няма да излезе, само мъка.
———
Веднъж решили Лебед, Рак и Щука
да теглят заедно една каруца
и впрегнали се тримата във нея,
от кожата си ще излязат, теглят, колата не потегля!
Макар товарът да не бил за тях тъй тежък,
към облаците Лебедът стремял се,
Ракът – назад, а във водата – Щуката.
И кой виновен бил, кой прав – не ще отсъдим ние,
ала товарът и до днес там гние.

Лебедь, Щука и Рак

Когда в товарищах согласья нет,
На лад их дело не пойдет,
И выдет из него не дело – только мука.
———
Однажды Лебедь, Рак да Щука
Везти с поклажей воз взялись,
И вместе трое все в него впряглись;
Из кожи лезут вон, а возу все нет ходу!
Поклажа бы для них казалась и легка,
Да Лебедь рвется в облака,
Рак пятится назад, а Щука тянет в воду.
Кто виноват из них, кто прав – судить не нам,
Да только воз и ныне там.

А. Ф. МЕРЗЛЯКОВ
(1778 – 1830)

Песен

Сред долината равна,
на гладка висина,
расте, в разцвет, дъб славен,
с могъща красота.

Висок и сенчест, той е
пред погледите сам;
самичък, сам е бедният,
като войник пред храм.

Изгрей ли слънце алено –
на сянка кой ще спре?
Удари ли го времето,
закрила кой ще е?

Ни стройни има борчета,
наблизо – ни върби,
нито зелени вейки
извиват там снаги.

И на дървото скучно е
самотно да расте!
Горчиво е, и тъжно е,
без обич от сърце.

Много сребро и злато –
кому да ги дариш?
И почести, и слава –
с кого да поделиш?

При среща със познати –
им кимваш и вървиш,
а с близки ли се срещнеш –
две думи размениш.

От някои се плаша,
друг бяга пък от мен.
И всички са приятели
до черния ти ден!

Къде да си отдъхна,
щом буря връхлети?
Приятелят – в земята е,
не ще пристигне в миг.

Нямам ни род, ни близки
във чуждата страна;
любима нямам истинска,
за да ме милва тя.

Не плачем ний от радости,
ти, старче, погледни;
деца край нас не тичат
във палави игри!

Всичкото злато давам,
и почестите си;
върнете ми родината
и милите очи.

Песня

Среди долины ровныя
На гладкой высоте,
Цветет, растет, высокий дуб
В могучей красоте.

Высокий дуб, развесистый,
Один у всех в глазах;
Один, один, бедняжечка,
Как рекрут на часах!

Взойдет ли красно солнышко –
Кого под тень принять?
Ударит ли погодушка –
Кто будет защищать?

Ни сосенки кудрявыя,
Ни ивки близ него,
Ни кустики зеленые
Не вьются вкруг него.

Ах, скучно одинокому
И дереву расти!
Ах, горько, горько молодцу
Без милой жизнь вести!

Есть много сребра, золота –
Кого им подарить?
Есть много славы, почестей –
Но с кем их разделить?

Встречаюсь ли с знакомыми –
Поклон, да был таков;
Встречаюсь ли с пригожими –
Поклон да пара слов.

Одних я сам пугаюся,
Другой бежит меня.
Все други, все приятели
До черного лишь дня!

Где ж сердцем отдохнуть могу,
Когда гроза взойдет?
Друг нежны спит в сырой земле,
На помощь не придет!

Ни роду нет, ни племени
В чужой мне стороне;
Не ластится любезная
Подруженька ко мне!

Не плачется от радости
Старик, глядя на нас;
Не вьются вкруг малюточки,
Тихохонько резвясь!

Возмите же все золото,
Все почести назад;
Мне родину, мне милую,
Мне милой дайте взгляд!

В. А. ЖУКОВСКИ
(1783 – 1852)

(Из албума, подарен от графиня Ростопчина)

А.С.Пушкин

Той лежи неподвижен, сякаш след тежка работа
e отпуснал ръце. Тихо главата склонил,
дълго стоя аз над него, сам, и гледам с внимание
мъртвия право в очите; закрити са те;
беше лицето му толкоз познато, и забелязах,
нещо на него изписано бе – през живота му
ние такова не сме го видяли. Не гореше на него
вдъхновеният пламък; не сияеше острият ум.
Не! Но от някаква мисъл, дълбока, висока Мисъл,
бе обхванато то: и ми се стори на мен,
в този миг сякаш над него видение,
нещо се случваше, и дощя ми се да попитам:
ти виждаш – какво?

(Из альбома, подаренного гр. Ростопчиной)

А.С. Пушкин

Он лежал без движенья, как будто по тяжкой работе
Руки свои опустив. Голову тихо склоня,
Долго стоял я над ним, один, смотря со вниманьем
Мертвому прямо в глаза; были закрыты глаза,
Было лице его мне так знакомо, и было заметно,
Что выражалось на нем – в жизни такого
Мы не видали на этом лице. Не горел вдохновенья
Пламень на нем; не сиял острый ум;
Нет! Но какою-то мыслью, глубокой, высокою
Мыслью
Было объято оно: мнилося мне, что ему
В этот миг предстояло как будто какое виденье,
Что-то сбывалось над ним, и спросить мне хотелось:
Что видишь?

Песен

На изток, все на изток
Земята се стреми –
на изток, все на изток
душата ми лети;
далече – все на изток,
зад сините гори,
зад планините сини,
любимата мълчи.

В раздялата ми с нея
все ми се струва, че –
предание прекрасно
от чудна старина,
във древни дни, пред мене
явила се е тя,
останал е от нея
божествен сън сега.

Песня

К востоку, все к востоку
Стремление земли –
К востоку, все к востоку
Летит моя душа;
Далеко на востоке,
За синевой лесов,
За синими горами
Прекрасная живет.

И мне в разлуке с нею
Все мнится, что она –
Прекрасное преданье
Чудесной старины,
Что мне она явилась
Когда-то в древни дни,
Чтоб мне от ней остался
Один блаженный сон.


Там и води, и небеса са ясни!
И птичи песни сладкогласни!
Родино! В дните ти прекрасни,
където и да съм, но с теб е цяла
Душата.

Ти помниш ли, под планината,
сребърно-светла от росата,
белее лъч от времето вечерно
и тишината слиза над гората
от небесата?

Ти помниш ли вира спокоен,
от иви сенки в час най-зноен,
и от стадата звън нестроен,
а в лоно водно, като през стъкло
село?

В зори там малка птичка пее,
далечината се светлее;
там, там душата ми лелее:
и за сърцето и душата, знам –
всичко е там!…


Там небеса и воды ясны!
Там песни птичек сладкогласны!
О, родина! все дни твои прекрасны!
Где б ни был я, но все с табой
Душой.

Ти помнишь ли, как под горою,
Осеребряемый росою,
Белелся луч вечернею порою
И тишина слетела в лес
С небес?

Ты помнишь ли наш пруд спокойный,
И тень от ив в час полдня знойный,
И над водой от стада гул нестройный,
И в лоне вод, как сквозь стекло,
Село?

Там на заре пичужка пела;
Даль озарялась и светлела;
Туда, туда моя душа летела:
Казалось сердцу и очам –
Все там!…

Море
(елегия)

Безмълвно море, лазурно море,
стоя очарован над бездната твоя.
Ти живо си, дишаш; с любов се вълнуваш
и пълно си с мисъл тревожна.
Безмълвно море, лазурно море,
разкрий ми ти своята тайна дълбока:
какво движи лоното ти необятно?
И как диша твойта напрегната гръд?
Или те притегля от земни неволи
далечното светло небе?
Тайнствено, сладостно, пълно с живот,
блестиш в чистота, щом е чисто и то:
люлееш се във светозарни лазури,
гориш в светлини – и вечерни, и утринни,
и милваш ти златните облаци негови,
примигваш със неговите звезди.
Когато се сбират тъмните облаци,
за да отнемат небето ти ясно –
блъскаш се, виеш, вдигаш вълни,
ревеш и измъчват те тъмни мъгли…
Мъглите и облаците ще си тръгнат,
но пълно с предишната своя тревога,
ти дълго издигаш вълните уплашени,
и блясъкът сладостен, от небесата,
тишаната не винаги връща;
измамна е твоята неподвижност,
вълнение криеш в бездна спокойна.
И на небето, любувайки се,
жадуваш душата му знойна.

Море
(элегия)

Безмолвное море, лазурное море,
Стою очарован над бездной твоей.
Ты живо, ты дышишь; смятенной любовью,
Тревожною думы наполнено ты.
Безмолвное море, лазурное море,
Открой мне глубокою тайну твою:
Что движет твое необъятное лоно?
Чем дышит твоя напряженная груд?
Ил тянет тебя из земныя неволи
Дальекое, светлое небо к себе?…
Таинственной, сладостной полное жизни,
Ты чисто в присуствии чистом его:
Ты лешься его светозарной лазурью,
Вечерним и утринним светом горишь,
Ласкаешь его облака золотые
И радостно блещешь звездами его.
Когда же сбираются темные тучи,
Чтоб ясное небо отнять у тебя –
Ты бьешься, ты воешь, ты волны подъемлешь,
Ты рвешь и терзаешь враждебную мглу…
И мгла изчезает, и тучи уходят,
Но, полное прошлой тревоги своей,
Ты долго вдымаешь испуганны волны,
И сладостный блеск возвращенных небес
Не вовсе тебе тишину возвращает;
Обманчив твоей неподвижности вид:
Ты в бездне покойной скрываешь смятенье,
Ты, небом любуясь, дрожишь за него.

К. Н. БАТЮШКОВ
(1787 – 1855)


Има наслада и в горите диви,
и радост има на приморски бряг,
хармония във разговора на вълните,
разбиващи се във пустинен бяг.
Обичам ближния, но ти, природо-майко,
най-скъпа си за моето сърце!
С теб, господарке, свикнах да забравям
и туй, което бил съм като малък,
и туй, което станах след години.
С теб чувствата ми оживяват:
душата да ги изрази, не знае думите,
не знае също как да помълчи за тях.


Есть наслаждение и в дикости лесов,
Есть радость на приморском бреге,
И есть гармония в сем говоре валов,
Дробящихся в пустынном беге.
Я ближнего люблю, но ты, природа-мать,
Для сердца ты всего дороже!
С тобой, владычица, привык я забывать
И то, чем был, как был моложе,
И то, чем ныне стал под холодом годов.
Тобою в чувствах оживаю:
Их выразит душа не знает стройных слов,
И как молчать об них – не знаю.

Изречено от Мелхиседек

Ти знаеш ли какво е казал,
прощавайки се със живота, посивелият Мелхиседек?
Щом роб човек родил се е,
той роб и в гроба ляга,
смъртта едва ли ще му каже
защо е минал през долината чудна на сълзите,
защо е страдал, плакал и търпял, за да изчезне.

Изречение Мельхиседека

Ты знаешь, что изрек,
Прощаясь с жизнию, седой Мельхиседек?
Рабом родится человек,
Рабом в могилу ляжет,
И смерть ему едва ли скажет,
Зачем он шел долиной чудной слез,
Страдал, рыдал, терпел, исчез.


Ти, сине, искаш мед? – от жило не се бой!
Венецът на победата? – тогава смело в бой!
Жадуваш перли ти? – тогава се спусни
на дъното, при крокодила, паст отворил.
Не бой се! Бог решава. На смелите е той отец.
Само за тях са перли, мед, или пък гибел…или венец.


Ты хочешь меду, сын? – так жала не страшись;
Венца победы? – смело к бою!
Ты перлов жаждешь? – так спустись
На дно, где крокодил зияет под водою.
Не бойся! Бог решит. Лишь смелым он отец,
Лишь смелым перлы, мед, иль гибель…иль венец.

П. А. ВЯЗЕМСКИ
(1792 – 1878)


Животът в старостта ни – износен е халат:
и да го носим – съвестно, да го оставим – жал;
един към друг привикнали, тъй както брата с брат,
не бива да го кърпим или пък да поправяме.

Тъй както остаряхме и той с нас остаря:
опърпани живеем, той също парцалив е,
със черни краски целият изписан и облян,
ала петната му по-скъпи са от всякакви бродерии.

В тях от перо следи, перо, с което в дните
на радостите светли и облачни печали,
ний всички свои помисли и всички свои тайни,
и изповед, и болки, сме предавали.

Върху живота има от минало следи:
записани са там и жалбите, и песните,
лежат на него сенки от скърби и беди,
но прелест тъжна има в тези сенки.

Преданията в него са, и отзивът ни роден,
на паметта сърдечна, живее в тази загуба;
и свежото му утро, и обедния зной
припомняме си ние и във заника.

Обичам още аз живота застаряващ,
със загубите му и тъжните обрати,
като боеца пазещ простреляния плащ,
аз за халата грижа се с любов и почит.


Жизнь наша в старости – изношенный халат:
И совестно носит его, и жаль оставить;
Мы с ним давно сжились, давно как с братом брат;
Нельзя нас починить и заново исправить.

Как мы состарились, состарился и он;
В лохмотьях наша жизнь, и он в лохмотьях тоже,
Чернилами он весь расписан, окроплен,
Но эти пятна нам узоров всех дороже;

В отпрыски пера, которому во дни
Мы светлой радости иль облачной печали
Свои все помысли, все таинства свои,
Всю исповедь, всю боль свою передавали.

На жизни так же есть минувшего следы:
Записаны на ней и жалобы и песни,
И на нее легла тень скорби и беды,
Но прелест грустная таится в этой тени.

В ней есть предания, в ней отзыв наш родной
Сердечной памятью еще живет в утрате,
И утро свяжее, и полдня блеск и зной
Припоминаем мы и при дневном закате.

Еще люблю подчас жизнь старую свою
С ее ущербами и грустным поворотом,
И, как боец свой плащ, простреленный в бою,
Я холю свой халат с любовью и почетом.


Във спомените си аз търся вдъхновение,
във паметта ги съхранявам – наизуст,
и в радостта си не съм чужд на съжаления,
понякога и в радостта живота ми е пуст.

А мислите са тук, сърцето пък е в миналото.
Сред битките единствен от всички оцелях:
край нас замлъкна боят и сред поле заспиващо
зает съм със прибиране на братските тела.

Макар и мъртви те, за мен са живи братя,
животът им е в мен, а аз съм техен залез,
и чакат те в отвъдните си, ласкави обятия
приятеля си стар и братът закъсняващ.


В воспоминаниях ищу я вдохновенья,
Одною памятью живу я наизусть,
И радости мои не чужды сожаленья,
И мне отрадою моя бывает грусть.

Жизнь мысли в нынешнем; а сердце жизнь в минувшем.
Сред битвы я один из братьев уцелел:
Кругом умолкнул бой, и на поле уснувшем
Я занят набожно прибраньем братских тел.

Хоть мертвые, но мне они живые братья:
Их жизнь во мне, их дней я пасмурный закат,
И ждут они, чтоб в их загробные объятья
Припал их старый друг, их запоздавший брат.

К. Ф. РИЛЕЕВ
(1795 – 1826)

Към Бестужев

Дори тъй строго Пушкин да се произнесе
и слабият ми дар претегли като враг,
аз от това, Бестужев, нос не съм увесил,
в угода неприятелска сега.

Душата ми до гроба ще запази
мисъл възвишена в сърцето храбро.
Приятелю! Защото не напразно
гори в мен любовта за общо благо.

В чия гръд сбира се понякога свeта
и на кого душата от възторг се носи,
на врагове напук – поетът е това,
той славата изисква – не я проси.

Тъй и над мен, запазвайки съюза,
със ласкава усмивка и привет,
тълпа ще слезе, в миг, от светли музи
и изведнъж ще стана аз поет.

Бестужеву

Хоть Пушкин суд мне строгий произнес
И слабый дар, как недруг тайный взвесил;
Но от того, Бестужев,  еще нос
Я недругам в угоду не повесил.

Моя душа до гроба сохранит
Высоких дум кипящую отвагу;
Мой друг! Недаром в юноше горит
Любовь к общественному благу!

В чью груд порой теснится целый свет,
Кого с земли восторг души уносит,
Назло врагам тот за всегда поэт,
Тот славы требует – не просит.

Так и ко мне, храня со мной союз,
С улыбкою и с ласкавым приветом,
Слетит порой толпа вертлявых муз
И я вдруг делаюсь поэтом.

Станси

Към А. Бестужев

Не се сбъднаха, приятелю,
предвещаните неща:
горчив жребий ми се падна –
в кръг от хора – да съм сам.

Твърде рано мракът тайнствен,
опитност го разпиля,
твърде рано, мой прекрасен,
хорските сърца разбрах.

Страшно е да няма радост,
чужд сред свои да си ти,
но по-страшно е да бъдеш
съд за истини, горчив.

С тъга тежка, с черна мисъл,
скитам се самин, несвой,
може би във гроба мрачен
ще намеря аз покой.

Навред срещи безотрадни!
Търсиш, хора, суетня,
а при среща – стена хладна
и безсмислени деца…

Стансы
К А.Бестужеву

Не сбылись, мой друг, пророчества
Пылкой юности моей:
Горький жребий одиночества
Мне сужден в кругу людей.

Слишком рано мрак таинственный
Опыт грозный разогнал,
Слишком рано, друг единственный,
Я сердца людей узнал.

Страшно дней не ведать радостных,
Быть чужим среди своих,
Но ужасней истин тягостных
Быть сосудом с дней младых.

С тяжкой грустью, с черной думою
Я с тех пор один брожу
И могилою угрюмою
Мир печальный нахожу.

Всюду встречи безотрадные!
Ищешь, суетный, людей,
А встречаеш трупы хладные
Иль бессмисленных детей…


С презрение студено ще си платим това,
но кой студен остава към болките народни?
В живота на човека търсете вий целта,
духът на времето и на века предназначението.


Заплатимте тому презрением холодным,
Кто хладен может быть к страданиям народным,
Старайтесь разгадать цель жизни человека,
Постичь дух времени и назначенье века.

В. К. КЮХЕЛБЕКЕР
(1797 – 1846)

Из поемата “Давид”

Суров, горчив е хлябът на изгнанието
и скръб навява чуждата река,
от ромоленето – душата плаче,
водата не е сладка, а унил – брега.
В изгнаника, безмълвен и печален,
лежи непостижимата тъга
по края, дето е сърце оставил,
там всичко живо е, цъфтят цветя;
а тук…не е ли всичко тук погребано,
не вехне ли, не мре ли всеки цвят?
Суров, горчив е хлябът на изгнанието
изгнаник тежко иго носи сам.

Из поэмы “Давид”

Суров и горек чествый хлеб изгнанья;
Наводит скорбь чужой страны река,
Душа рыдает от ее журчанья,
И брег уныл, и влага не сладка:
В изгнаннике безмолвном и печальном
Туземцу непостижная тоска;
Он там оставил сердце в крае дальном,
Там для него все живо, все цветет;
А здесь…не все ли в крове погребальном,
Не все ли вянет здесь, не все ли мрет?
Суров и горек черствый хлеб изгнанья;
Изгнанник иго тяжкое несет.

Морето на съня

Познавам море, посивял океан:
над него лежи безпределна мъгла.
И щит лъчезарен не се люшка там,
блещука далечна и бледна звезда.

И нека е тайнствен океанът голям,
плувецът безстрашен не се бои, знам;
свободния порив примамва ме с блясък,
и шепота тайнствен, и сладкия плясък,

и в него потапям се, сам, мълчалив
среднощният прилив, когато заври,
когато едва ме докосне вълна
и в болната гръд влее тя тишина.

И тук на брега – аз съм сякаш познат,
в дома очарован надниквам сега:
в прозорците гледат ме мили лица
и речи приветни слуха веселят.

Не са ли другарите мои добри,
приятели светли в живота били?
Те всички са тук! И не ги удържа
съдба, нито хора, нито даже земя!

Жив разговор лее се, както преди
и както преди, светят живи очи…
Под мъдрия блясък на райска звезда,
раздяла забравят, забравят беда.

Но, ах! Пред разсъмване отлив кипи –
и призив нерадостен в мене звучи…
Разсипа се всичко – денят затрептя,
в пустинята глуха оставам пак сам.

Море сна

Мне ведомо море, седой океан:
Над ним безпредельный простерся туман.
Над ним лучезарный не катится щит;
Но звездочка бедная тихо горит.

Пускай океан неведом конец,
Его не боится отважный пловец;
В него меня манет незанятый блеск,
Таинственный шепот и сладостный плеск,

В него погружаюсь один, молчалив,
Когда настает полуночный прилив,
И чуть до груди прикоснется волна,
В больную вливается грудь тишина.

И вдруг я на береге – будто знаком!
Гляжу и вхожу в очарованный дом:
Из окон мне милые лица глядят
И речи приветные слух веселят.

Не милых ли сердцу я вижу друзей,
Когда-то товарищей жизни моей?
Все все они здесь! удержать не могли
Ни рок их, ни люди, ни недра земли!

По-прежнему льется живой разговор;
По-прежнему светится дружеский взор…
При вещем сиянии райской звезды
Забыта разлука, забыты беды.

Но ах! пред зарей наступает отлив –
И слышится мне неотрадны призыв…
Развеялось все – и мерцание дня
В пустыне глухой осветило меня.

А. А. ДЕЛВИГ
(1798 – 1831)

Руска песен

Зад рекичката селце мълчи,
път към него се извива тих,
пътят не е дълъг, а широк е,
при селцето се дели на две:
левият към мъртвите върви,
десният – към моя юнак мил.
Тъжно беше, млада, да напътя
двамата най-близки в двата пътя:
годеникът си по левия изпратих,
с плач в земята-майка го оставих;
а приятел в десния замина,
на прощаване едва ми кимна.

Русская песня

Как за реченькой слободушка стоит,
По слободке той дороженька бежит,
Путь-дорожка широка, да не длинна,
Разбегается в две стороны она:
Как налево – на кладбище к мертвецам,
А направо – к закавказким молодцам.
Грустно было провожат мне, молодой,
Двух родимых и по той и по другой:
Обручальника по левой проводя,
С плачем матерю-землей покрыла я;
А налетный друг уехал по другой,
На прощанье мне кивнувши головой.

Епилог

Пях така, без принуждение,
както славей върху вейка,
с живите си впечатления
пълнех младостта си лека.
Със приятел съм, а милата
търсих винаги с душа.
С песните на любовта си
дълго, дълго те зовях.

Эпилог

Так певал без принужденья,
Как на ветке соловей,
Я живые впечатленья
Полной юности моей.
Счастлив другом, милой девы
Все искал душою я.
И любви моей напевы
Долго кликали тебя.


Нека животът и насладите
завинаги не са ни дадени
и като падаща звезда,
един миг само, красота да е.
Така да е! Божи закон
без да роптая – благославям,
цветята пъстри в пътя мой
като живота разпилявам.


Пусть нам даны не навсегда
И жизнь, и жизни наслажденье,
Пусть, как падучая звезда,
Краса блестит одно мгновенье,
Да будет так! Закон богов
Без ропота благословляю,
А все на путь мой я цветов,
Как жизнь минутных, рассыпаю.

А. С. ПУШКИН
(1799 – 1837)

К

Не питай ти защо от тъжна мисъл
в забавите дори съм омрачен,
над всичко вдигам взора си навъсен,
сънят на сладкия живот не е за мен.

Не питай ти защо с душа изстинала
не диря аз любовна веселба
и вече никоя не назовавам “мила” –
веднъж обичалият, не обиква пак;

веднъж щастлив бил, няма пак да бъдеш.
Блаженството е кратък миг, мъгла:
от младостта, негата сладострастна,
остава ни единствено печал.

К

Не спрашивай, зачем унылой думой
Среди забав я часто омрачен,
Зачем на все подъемлю взор угрюмый,
Зачем не мил мне сладкой жизни сон;

Не спрашивай, зачем душой остылой
Я разлюбил веселую любовь
И никого не называю “милой” –
Кто раз любил, уж не полюбит вновь;
Кто счастье знал, уж не узнает счастья.
На краткий миг блаженство нам дано:
От юности, от нег и сладострастья
Останется уныние одно…


Надмогнах моите желания,
разлюбих своята мечта;
останаха – едни страдания,
плод на сърдечна пустота.

Под буря на съдба жестока,
цъфтящият венец умря –
живея тъжен и самотен,
ще дойде ли и моят край?

Така, от късен студ пронизан,
под зимен писък засвистял,
самотен – върху вейка гола,
листец трепери закъснял.


Я пережил свои желанья,
Я разлюбил свои мечты;
Остались мне одни страданья,
Плоды сердечной пустоты.

Под бурями судьбы жестокой
Увял цветущий мой венец –
Живу печальный, одинокой,
И жду: придет ли мой конец?

Так, поздним хладом пораженный,
Как бури слышен зимний свист,
Один – на ветке обнаженной
Трепещет запоздалый лист!…

Ангел

До двери райски ангел нежен,
сиял с обронена глава,
а демон мрачен и метежен
летял над адска бездна сам.

Духът на тъмното съмнение
се взирал в светещият Дух,
неволен плам на умиление
изпълнил го с внезапен смут.

“Прости – му рекъл, – виждам тебе
тъй не случайно засиял.
Не мразех всичко аз в небето,
в света не всичко бях презрял.”

Ангел

В дверях эдема ангел нежный
Главой поникшею сиял,
А демон мрачный и мятежный
Над адской бездною летал.

Дух отрицанья, дух сомненья
На духа чистого взирал
И жар неволный умиленья
Впервые смутно познавал.

“Прости, – он рек, – тебя я видел,
и ты недаром мне сиял:
не все я в небе ненавидел,
не все я в мире презирал.


26 май 1828

Дар напразен, дар случаен,
Живот, защо си ми дарен?
И защо съдбата тайно
те осъжда в някой ден?

Кой, с враждебна власт над мене,
от нищото ме призова,
душата ми с любов обсеби,
в ума съмнение пося?

Но вече свои цели нямам:
сърцето – пусто, празен ум,
а скуката ме задушава
със еднозвучния си шум.


26 мая 1828

Дар напрасный, дар случайный,
Жизнь, зачем ты мне дана?
Иль зачем судьбою тайной
Ты на казнь осуждена?

Кто меня враждебной властью
Из ничтожества воззвал,
Душу мне наполнил страстью,
Ум сомненьем взволновал?…
Цели нет передо мною:
Сердце пусто, празден ум,
И томит меня тоскою
Однозвучный жизни шум.


Обичах ви: и може би все още
в душата ми е жива любовта;
но нека повече не ви тревожи;
не искам с нищо да ви натъжа.
Обичах ви безмълвно, безнадеждно,
от плахост и от ревност изтомен,
обичах ви тъй искрено, тъй нежно,
дано ви друг обикне като мен.


Я вас любил: любовь еще, быть может,
В душе моей угасла не совсем;
Но пусть она вас больше не тревожит;
Я не хочу печалить вас ничем.
Я вас любил безмолвно, безнадеждно,
То робостью, то ревностью томим;
Я вас любил так искренно, так нежно,
Как дай вам бог любимым быть другим.

Е. А. БАРАТИНСКИ
(1800 – 1844)

Из поемата “Есен”

1.
Септември е! Забавя своя изгрев
и с хладен блясък слънцето трепти,
лъчът му в огледало водно люшка се
и вероломно златен той блести.
Сива мъгла край хълмите се стеле.
В роса потънали са всички равнини;
корони кичести на дъбове жълтеят,
на трепетликата листец червен гори.
Замлъкнали са гласове на птици звучни,
безмълвен е лесът, а небесата са беззвучни!

2.
Септември е! И вечерта към нас
пристъпва. Над полята, планините
вече студът разхвърля в  ранен час
сребристите бродерии на дните.
Събужда се дъждовният Еол;
пред него хукват праховете летни,
горичка люшка се и вие, всеки дол
покрива се с листата отлетели.
А по небето облаци се стичат,
реката тъмна и запенена изтича.

3.
Прощавай ти, сияние небесно!
Прощавай ти, природна красота!
Вълшебен шепот пълни лесовете
и златолюспеста е тихата вода!
Минутен сън от лятото разнежено!
А в оголелите гори ехти
секира на дървар, тревожеща,
и скоро, щом във снежно заблести,
зимният лик на хълмове, дъбрави,
потокът заледен ще отрази.
———
16.
Пристъпва зимата и голата земя
потъва в лисините от безсилие.
И радостно блестящите поля
със класовете златни в изобилие,
живот и смърт, богатство, нищета –
лицата на изтеклата година
ги изравнява снежна пелена,
еднообразно ги покрива –
такъв светът пред теб е отсега,
за тебе бъдна жътва няма там!

Из “Осень”

1.
И вот сентябрь! замедля свой восход,
Сияньем хладным солнце блещет,
И луч его в зерцале зыбком вод
Неверным золотом трепещет.
Седая мгла виется вкруг холмов;
Россой затоплены равнины;
Желтеет сень кудрявая дубов,
И красен круглый лист осины;
Умолкли птиц живые голоса,
Безмолвен лес, беззвучны небеса!

2.
И вот сентябрь! И вечер года к нам
Подходит. На поля и горы
Уже мороз бросает по утрам
Свои сребристые узоры.
Пробудится ненастливый Эол;
Пред ним помчится прах летучий,
Качаяся, завоет роща, дол
Покроет лист ее падучий,
И набегут на небо облака,
И,потемнев, запенится, река.

3.
Прощай, прощай, сияние небес!
Прощай, прощай, краса природы!
Волшебного шептанья полный лес,
Златочешуйчатые воды!
Веселый сон минутных летних нег!
Вот эхо в рощах обнаженных
Секирою тревожит дровосек,
И скоро, снегом убеленных,
Своих дубов и холмов зимний вид
Застилы ток туманно отразит.
———
16.
Зима идет, и тощая земля
В широких лысинах бессилья,
И радостно блиставшие поля
Златыми класами обилья,
Со смертью жизнь, богатство с нищетой –
Все образы годины бывшей
Сровняются под снежной пеленой,
Однообразно их покрывшей, –
Перед тобой таков отныне свет,
Но в нем тебе грядущей жатвы нет!

Скулптор

Дълбоко поглед вперил в камъка,
художник нимфа вижда в блян,
по жилите пробягва пламъкът,
сърцето му лети натам.

Макар жадуващ безконечно,
над себе си е в пълна власт:
резецът бавен, постепенно
от божеството съкровено
снема кора подир кора.

И в грижа сладостно-мъглива
не час, не ден, година цяла.
А жажданата и лъстива
последният покров не сваля,

страстта доде не проумее,
под ласкавият му резец,
ответен, взорът Галатеин,
не ще да завлече със нега,
непобеденият мъдрец.

Скульптор

Глубокий взор вперив на камень,
Художник нимфу в нем прозрел,
И пробежал по жилам пламень,
И к ней он сердцем полетел.

Но, бесконечно вожделенный,
Уже он властвует собой:
Неторопливый, постепенный
Резец с богини сокровенной
Кору снимает за корой.
В заботе сладостно-туманной
Не час, не день, не год уйдет,
А с предугаданной, с желанной
Покров последний не падет,

Покуда, страсть уразумея
Под лаской вкрадчивой резца,
Ответным взором Галатея
Не увлечет, желаньем рдея,
К победе неги мудреца.

А. И. ОДОЕВСКИ
(1802 – 1839)


Какво сме, Боже мой? В дома небесен,
където твоят син очаква земни гости,
ти водиш ни по пътищата тесни,
на скръб томителна и още –
през огън на несбъднати желания!
И ние ще приемем този час страдание,
защото той от теб е изпитание;
ала защо, о, безгранични!,
си вложил мисъл за раздяла вечна
във еднонощно битие?


Что мы, о боже? В дом небесный
Где сын твой ждет земных гостей,
Ты нас ведешь дорогой тесной,
Путем томительных скорбей,
Сквозя огонь несбыточных желаний!
Мы все приемлем час страданий
Как испытание твое;
Но для чего, о бесконечный!
Вложил ты мысль разлуки вечной
В одноночное бытие?

Сънят на поета

Таи се звук в безмълвна лира,
тъй както в облака искра;
и песен, във света незнайна,
изливам в огнени слова.
В тъмницата – певец народен,
но – не поет от суета:
откъсва той, с душа свободна,
цвят от безсмъртни небеса.
Не прелъстяван от похвали,
не търси рано той венец.
Съня му вие почетете,
сънят пред битка – на борец.

Сон  поэта

Таится звук в безмолвной лире,
Как искра в темных облаках;
И песнь, незнаемую в мире,
Я вылью в огненных словах.
В темнице есть певец народный.
Но – не поэт для суеты:
Срывает он душой свободной
Небес бессмертные цветы;
Но, похвалой не обольщенный,
Не ищет раннего венца.
Почтите сон его свещенный,
Как пред борьбою сон борца.


Със мъдри струни звуци пращаш,
докосваш нашите души,
ръцете мечовете хващат,
ала окова ги държи.
Но ти, певец, бъди спокоен,
с веригите си се гордеем,
и зад ключалките в затвора,
ний над царете пак се смеем.

Трудът ни скръбен ще остане,
искрата ще се вдигне в пламък,
народът просветен и славен
ще се сбере под свято знаме.

И мечовете ще изтръгнем,
и огън нов ще ни облъхне,
ще връхлети върху царете,
народите ще си отдъхнат.


Струн вещих пламенные звуки
До слуха нашего дошли,
К мечам рванулись наши руки,
И – лишь оковы обрели.

Но будь спокоен, бард! – цепями,
Своей судьбой гордимся мы,
И за затворами тюрьмы
В душе смеемся над царями.

Наш скорбный труд не проподет,
Из искры возгорится пламя,
И просвещенный наш народ
Сберется под святое знамя.

Мечи скуем мы из цепей
И пламя вновь зажжем свободы!
Она нагрянет на царей,
И радостно вздохнут народы!

Ф. И. ТЮТЧЕВ
(1803 – 1873)


Не вярвай, дево, на поета;
не го наричай нивга свой –
по-силно от гнева му огнен,
от любовта му ти се бой.

Сърцето му не ще обвиеш
с младенческата си душа;
изгарящ огън да покриеш
под було чисто – няма как.

Поетът е като стихия,
над себе си неовластен,
неволно къдрите ти мили
той ще опали в някой ден.

Напразно хули го и хвали
безсмисленият му народ…
Сърцето змийски той не хапе,
а пие – както пчела – плод.

И светостта ти с ръка чиста
не ще поетът наруши,
ала случайно, без да иска,
зад облак ще я задуши.


Не верь, не верь поэту, дева;
Его своим ты не зови –
И пуще пламенного гнева,
Страшись поэтовой любви!

Его ты сердце не усвоишь
Своей младенческой душой;
Огня палящего не скроешь
Под легкой девственной фатой.

Поэт всесилен, как стихия,
Не властен лишь к себе самом;
Невольно кудри молодые
Он обожжет своим венцом.

Вотще поноси или хвалит
Его бессмысленный народ…
Он не змиею сердце жалит,
Но, как пчела, его сосет.

Твоей святыни не нарушит
Поэта чистая рука,
Но ненароком жизнь задушит
Иль унесет за облака.

SILENTIUM!

Мълчи, прикривай се, таи
своите чувства и мечти.
Изгряват и залязват те
в душевните ти глъбини,
безмълвно. Като на звезди –
любувай им се – и мълчи.
Сърцето как да изразиш?
Как другият те би разбрал?
Ще вникне ли с какво гориш?
Мисъл изречена – лъжа е.
Не бъркай, извор не мъти,
от него пий – но си мълчи.

И сам във себе си живей,
свят цял в душата ти светлей
с вълшебни мисли и слова –
и може да ги оглуши шума,
да ги развеят дневните лъчи –
пази ти нишката им – и мълчи!

SILENTIUM!

Молчи, скрывайся и таи
И чувства и мечты свои –
Пускай в душевной глубине
Встают и заходят оне
Безмолвно, как звезды в ночи –
Любуйся ими – и молчи.

Как сердцу высказать себя?
Другому как понять тебя?
Поймет ли он, чем ты живешь?
Мысль изреченная есть ложь.
Взрывая, возмутиш ключи, –
Питайся ими – и молчи.

Лишь жить в себе самом умей –
Есть целый мир в душе твоей
Таинственно-волшебных дум;
Их оглушит наружный шум,
Дневные разгонят лучи, –
Внимай их пенью – и молчи!…


Тъмнозелената градина сладко дреме
и синя нощ обгръща я в нега,
през ябълките, цели в цвят белеещи,
промъква се златистата луна.

И като в първи ден на сътворението –
загадъчно! И множество звезди,
далечна музика звучи с вълнение,
като от извор близък – говор чист…

Над всекидневието спуска се завеса.
Движението изнемогва, спи – трудът…
И над града, над върховете на дърветата,
се буди чудно ехо, звън в нощта.

Отгде е ехото, така непостижимо?…
Не са ли мислите, свободни от съня,
свят безтелесен, звучен, но невидим,
роящ се в хаоса на нощна тишина?…


Как сладко дремлет сад темно-зеленый,
Объятый негой ночи голубой,
Сквозь яблони, цветами убеленной,
Как сладко светит месяц золотой!…

Таинственно, как в первый день созданья,
В бездонном небе звездный сонм горит,
Музыки дальной слышны восклицанья,
Соседнии ключ слышнее говорит…

На мир дневной спустилася завеса;
Изнемогло движенье, труд уснул…
Над спящим градом, как в вершинах леса,
Проснулся чудный, еженочный гул…

Откуда он, сей гул непостижимый?…
Иль смертных дум, освобожденных сном,
Мир безтелесный, слышный, но незримый,
Теперь роится в хаосе ночном?…

А. В. КОЛЦОВ
(1809 – 1842)

Песента на старика

Ще възседна коня си
бързобег,
от сокол, ще политна,
по-лек.

През поля и моря,
във далечен край,
младостта да догоня –
светъл рай.

И когато завърна се,
весел, млад,
на красавиците
ще съм драг.

Няма път, уви,
в невъзвратното!
Не изгравя слънцето
откъм запада.

Песня старика

Оседлаю коня,
Коня быстрого,
Я промчус, полечу
Легче сокола.

Чрез поля, за моря,
В далнью сторону –
Догоню, ворочу
Мою молодость!

Приберусь и явлюсь
Прежним молодцем
И приглянус опять
Красным девицам!

Но, увы, нет дорог
К невозвратному!
Никогда не взойдет
Солнце с запада!

Песен

Ти не пей, славей мой,
под прозореца;
към горите литни
на родината!

До прозореца спри
на девицата.
Пей за мойта тъга
песенчицата.

Разкажи є, без нея,
как вехна аз,
като степна трева
предесенна.

И без нея нощта ми
е сумрачна;
а студено, сред бял ден,
е слънцето.

Кой без нея ще ме
приласкае?
И къде да отдъхна,
склонил глава?

Аз без нея усмивка
кому да дам?
По сърце, чия песен,
ми би била?

Ти не пей, славей мой,
под прозореца?
Отлети, отлети
при девойката!

Песня

Ты не пой, соловей,
Под моим окном;
Улети в леса
Моей родины!

Полюби ты окно
Души-девицы…
Прощебечь нежно ей
Про мою тоску;

Ты скажи как без ней
Сохну, вяну я,
Что трава на степи
Перед осенью.

Без нее ночью мне
Месяц сумрачен;
Среди дня без огня
Ходит солнышко.
Без нее кто меня
Примет ласково?
На чью грудь отдохнуть
Склоню голову?

Без нее на чью речь
Улыбнуся я?
Чья мне песнь, чей привет
Будет по сердцу?

Что ж поешь, соловей,
Под моим окном?
Улетай, улетай
К душе-девице!

Н. П. ОГОРЬОВ
(1813 – 1877)

Старият дом

Дом мой, стар, изоставен приятелю,
най-накрая идвам при теб.
И отминалото възкресявам,
и те гледам печален и блед.

Пред мен двора лежи непометен,
виждам, кладенецът се руши,
лист зелен не шуми в градината –
пожълтял на земята лежи.

Стои старият дом посърнал
и мазилка се рони наоколо,
а над него сив облак е свърнал
и сълзица пролива окото му.

И пристъпвам. В стаите, същите:
чувам, дрънка досаден старик;
не обичахме с него да бъбрим ний,
той ни плашеше с остър език.

Ето стаичката ни, с приятеля
преживявахме, с ум и душа;
много мисли, златни, изляха се
тук във прежните времена.

В нея тихо звездичка светеше,
по стените – чета слова;
младостта, когато кипеше,
ги е писала дръзка ръка.

В тази стаичка, с щастие минало,
дружба светла там се роди…
А сега – запустение глухо,
и в ъглите – паяк виси.

И ми стана страшно. Потръпнах –
сякаш в гробище глухо стоях,
призовавах своите мъртви,
не възкръсна никой от тях.

Старый дом

Старый дом, старый друг, посетил я
Наконец в запустенье тебя,
И былое опять воскресил я,
И печально смотрел на тебя.

Двор лежал предо мной неметеный,
Да колодец валился гнилой,
И в саду не шумел лист зеленый –
Желтый тлел он на почве сырой.

Дом стоял обветшалый уныло,
Штукатурка обилась кругом,
Туча серая сверху ходила
И все плакала, глядя на дом.

Я вошол. Те же комнаты были:
Здесь ворчал недовольный старик;
Мы беседы его не любили,
Наш страшил его черствый язык.

Вот и комнатка: с другом, бывало,
Здесь мы жили умом и душой;
Много дум золотых возникало
В этой комнатке прежней порой.

В нее звездочка тихо светила,
В ней остались слова на стенах;
Их в то время рука начертила,
Когда юность кипела в душах.

В етой комнатке счастье былое,
Дружба светлая выросла там…
А тепер запустенье глухое,
Паутины висят по углам.

И мне страшно вдруг стало. Дрожал я,
На кладбище я будто стоял,
И родных мертвецов вызывал я,
Но из мертвых никто не восстал.


Студ над улицата повява,
под прозорците – зимата пее;
над земята нощта натежава,
всичко спи, безметежно немее.

До разсъмване сам съм и буден.
И безмълвно паля камината,
и припуква огънят чуден,
безметежен отблясък разлива.

Натъжих се и дотежа ми,
в паметта ми неволно просветна
как в годините, беше, детски,
до камината топло и светло.


Там на улице холодом веет,
Завывает метель под окном;
Еще ночь над землей тяготеет,
И все спит безметежно кругом.

Я один до рассвета проснулся
И безмолвно камин затопил,
И трескучий огонь встрепенулся
И блуждающий отблеск разлил.

Тяжело мне и грустно мне стало,
И невольно на память пришло,
Как мне в детские годы бывало
У камина тепло и светло.

Пътник

Дол мъглив и въздух влажен,
облак се извива,
тъжно гледа свят неясен,
тъжен вятър вие.

Пътниче, не се страхувай,
тук е вечна битка,
нека в теб покой царува,
сила и молитва.

Путник

Дол туманен, воздух сыр,
Туча небо кроет,
Грустно смотрит тусклый мир,
Грустно ветер воет.

Не страшися, путник мой,
На земле все битва;
Но в тебе живет покой,
Сила да молитва.

М. Ю. ЛЕРМОНТОВ
(1814 – 1841)

1.
Сам поемам аз на път далечен,
каменен, в мъглата той блести,
тиха е нощта. Замрял светът божествен
и звездата на звезда мълви.

2.
В небесата – тържество и чудо!
Спи земята в сияйна синева…
И защо ми е тъй болно и тъй трудно?
Нещо чакам ли? И за какво скърбя?

3.
Не, не чакам нищо от живота,
и за миналото мен не ми е жал,
търся свободата и покоя!
И в забрава да заспя аз бих желал!

4.
Но не с ледения сън гробовен
бих желал навеки да заспя,
за да дреме сила във гръдта и
дишайки, да се повдига тя;

5.
цяла нощ, цял ден слухът да гали
с песен за любов гласа любим.
А над мене все да зеленее
тъмен дъб, приведен да шуми.

1.
Выхожу один я на дорогу;
Сквозь туман кремнистый путь блестит;
Ночь тиха. Пустыня внемлет богу,
И звезда с звездою говорит.

2.
В небесах торжественно и чудно!
Спит земля в сиянье голубом…
Что же мне так больно и так трудно?
Жду ль чего? Жалею ли о чем?

3.
Уж не жду от жизни ничего я,
И не жаль мне прошлого ничуть;
Я ищу свободы и покоя!
Я б хотел забыться и заснуть!

4.
Но не тем холодным сном могилы…
Я б желал навеки так заснуть,
Чтоб в груди дремали жизни силы,
Чтоб, дыша, вздымалась тихо грудь;

5.
Чтоб всю ночь, весь день мой слух лелея
Про любовь мне сладкий голос пел,
Надо мной чтоб вечно зеленея,
Темный дуб склонялся и шумел.


На дивия север виши се самотно
бор върху голия връх,
полюшва се, дремейки, и като в риза
облича го сипкав снега.

Сънува той все как в пустиня далечна,
где слънцето ярко пече,
самотна и тъжна, на скалата гореща,
палма прекрасна расте.


На севере диком стоит одиноко
На голой вершине сосна
И дремлет, качаясь, и снегом сыпучим
Одета, как ризой, она.

И снится ей все, что в пустыне далекой,
В том крае, где солнца возход,
Одна и грустна на утесе горючем
Прекрасная палма растет.

И скучно, и тъжно

И скучно,и тъжно, кому да протегнеш ръка
в мига на душевни несгоди…
Желания!…Напразно и вечно защо да желая така?…
Изтичат години – най-светлите, мои.

Да любиш…Кого?…Мимолетно – не си струва, знам,
а вечно да любиш е невъзможно.
Погледнеш ли в себе си – няма от нищо следа:
и радост, и мъка – са просто нищожни.

Защо ми са страсти? – та тяхната болка и власт
изтрива на разума думата;
и с хладно внимание, ако погледнеш край нас –
животът шега е – и пуста, и глупава…

И скучно и грустно

И скучно и грустно, и некому руку подать
В минуту душевной невзгоды…
Желанья!…что пользы напрасно и вечно желать?…
А годы проходят – все лучшие годы!

Любить…но кого же? …на время – не стоит труда,
А вечно любить невозможно.
В себя ли заглянешь? – там прошлого нет и следа:
И радость, и муки, и все там ничтожно…

Что страсти? – ведь рано иль поздно их сладкий недуг
Исчезнет при слове рассудка;
И жизнь, как посмотришь с холодным вниманьем вокруг –
Такая пустая и глупая шутка…

Затворник

Отворете ми тъмницата,
дайте дневна светлина,
чернооката девица,
конят – черногрив другар.
И красавицата млада
ще целуна сладко аз,
върху коня ще се метна
и в степта ще полетя.

Но прозорчето високо,
а вратата с катинар;
чернооката далеко,
в своя дом богат и стар;
конят ми в поле зелено,
без юзда, на воля, сам,
весел и игрив препуска
и опашка е развял.

Сам съм аз – и няма радост:
край мен голите стени,
а помръкнало кандило
с пламъче едва мъжди.
И дочувам: зад вратата
звук от стъпки и покой…
Среднощ ходи в тишината
безответен часовой.

Узник

Отворите мне темницу,
Дайте мне сиянье дня,
Черноглазую девицу,
Черногривого коня.
Я красавицу младую
Прежде сладко поцелую,
На коня потом вскочу
В степь, как ветер, улечу.

Но окно тюрмы высоко,
Дверь тяжелая с замком;
Черноокая далеко,
В пышном тереме своем;
Добрый кон в зеленом поле
Без узды, один, по воле
Скачет, весел и игрив,
Хвост по ветру распустив.
Одинок я – нет отрады:
Стены голые кругом,
Тускло светит луч лампады
Умирающим огнем;
Только слышно: за дверями
Звучно-мерными шагами
Ходит в тишине ночной
Безответный часовой.

Защото

Тъгувам аз, защото те обичам
и зная, че цъфтящата ти младост,
не ще я пощади мълва коварна.
За всеки светъл ден и миг най-сладък
с тъга и сълзи на съдбата ще платиш.
Тъгувам аз…защото весела си ти.

Отчего

Мне грустно, потому что я тебя люблю,
И зная: молодость цветущую твою
Не пощадит молвы коварное гоненье.
За каждый светлый день иль сладкое мгновенье
Слезами и тоской заплатишь ты судьбе.
Мне грустно…потому что весело тебе.

Сън

По пладне, в долината дагестанска,
лежах недвижим със куршум в гръдта;
димеше още на гърдите рана,
на капки се изтичаше кръвта.
Лежах самотен в пясъка долинен,
скалите се притискаха със звън
и жълто, слънцето от висините,
ме жареше – но спях с мъртвешки сън.

Сънувах аз сияещи огньове,
вечерен пир във родната страна,
как весел разговор за мене водят
девойки, увенчани със цветя.

Но, без във разговора да се вмесва,
седеше там, замислена, сама;
и в тъжен сън, Бог знай защо, унесена,
потапяше се нейната душа.

В съня є – долината дагестанска,
познато тяло легнало е там;
димяща, на гръдта чернее рана,
изстиват струичките от кръвта.

Сон

В полдневный жар в долине Дагестана
С свинцом в груди лежал недвижим я;
Глубокая еще дымилась рана,
По капле кровь точилася моя.

Лежал один я на песке долины;
Уступы скал теснилися кругом,
И солнце жгло их желтые вершины
И жгло меня – но спал я мертвым сном.

И снился мне сияющий огнями
Вечерний пир в родимой стороне.
Меж юных жен, увенчанных цветами,
Шел разговор веселый обо мне.
Но, в разговор веселый не вступая,
Сидела там задумчиво одна,
И в грустный сон душа ее младая
Бог знает чем была погружена;

И снилась ей долина Дагестана;
Знакомый труп лежал в долине той;
В его груди, дымясь, чернела рана,
И кров лилась хладеющей струей.

Листец

Лист дъбов от родната вейчица се отрони,
в степта се понесе, от буря жестока прогонен;
засъхна, посърна от студ, и от зной, и от горест,
и спря се накрая примрял на брега черноморски.

До Черно море млад чинар снага извисява
и вятър му шепне, зелените вейки ласкаещ;
на тях се люлеят безгрижни райските птици,
прославят със песни царицата морска-девица.

И странникът спря се до стройния ствол на чинара,
за малък заслон го помоли с дълбока тъга.
И каза му тихо: “Аз дъбов листец съм беден,
съзрях и израстнах в сурова страна без време.

Самотен и без цел в света се нося безволен,
изсъхнах без сянка, увехнах без сън и покой.
Вземи ме сред твоите светли листа, изумрудни,
не малко аз приказки зная – и мъдри, и чудни.

“Защо си ми ти? – отвърна чинарът с насмешка. –
Обгорял, пожълтял – на децата ми не си по дрешката,
много бил си видял, но защо са ми тези измислици?
Та, на мен ми омръзнаха даже и райските птици.
Върви си нататък, о страннико! Не те познавам!
На слънцето аз съм любимец, и него прославям.
Разперил съм своите вейки в простора небесен
и хладно морето се плиска в нозете ми с песен”.

Листок

Дубовый листок оторвался от ветки родимой
И в степь укатился, жестокою бурей гонимый;
Засох и увял он от холода, зноя и горя
И вот, наконец, докатился до Черного моря.

У Черного моря чинара стоит молодая;
С ней шепчется ветер, зеленые ветви лаская;
На ветвях зеленых качаются райские птицы;
Поют они песни про славу морской цар-девицы.

И странник прижался у корня чинары высокой;
Приюта навремя он молит с тоскою глубокой,
И так говорит он: “Я бедный листочек дубовый,
До срока созрел я и вырос в отчизне суровой.

Один и без цели по свету ношуся давно я,
Засох я без тени, увял я без сна и покоя.
Прими же пришельца меж листьев своих
Изумрудных,
Немало я знаю рассказов мудреных и чудных”.

“На что мне тебя? – отвечает младая чинара, –
Ты пылен и желт, – и сынам моим свежим не пара.
Ты много видал – да к чему мне твои небылицы?
Мой слух утомили давно уж и райские птицы.

Иди себе дальше; о странник! Тебя я не знаю!
Я солнцем любима, цвету для него и блистаю;
По небу я ветви раскинула здесь на просторе,
И корни мои умывает холодное море”.

А. К. ТОЛСТОЙ
(1817 – 1875)


Когато спи край нас лесът безмълвен
и вечерта е тиха;
когато ражда се неволно мелодичен
в сърцето стих;
когато с упрек ниви плодни шепнат
и дървеса;
когато в мен кипи нетърпеливо
правдив – гнева;
когато над живота ляга облак
от тъмнина;
когато надалеч пред мен се мярка
надеждата;
сред суета на светски развлечения,
сред грижа зла;
душата ми – с надежда и съмнение
те призова;
и трудно е да разбера раздялата –
тук си сега;
и искам да държа ръката ти
в мойта ръка!


Когда кругом безмолвен лес дремучий
И вечер тих;
Когда невольно просится певучий
Из сердца стих;
Когда упрек мне шепчет шелест нивы
Иль шум дерев;
Когда кипит во мне нетерпеливо
Правдивый гнев;
Когда вся жизнь моя покрыта тьмою
Тяжелых туч;
Когда вдали мелькнет передо мною
Надежды луч;
Средь суеты мирского развлеченья,
Среди забот,
Моя душа в надежде и сомненье
Тебя зовет;
И трудно мне умом понять разлуку,
Ты так близка,
И хочеть сжать твою родную руку
Моя рука!


Есен е. Градината – цяла е обсипана,
листа пожълтели с вятъра летят;
а във долината, някъде далече,
на рябина вехнеща китките трептят.
Весело и горестно днес е на сърцето ми,
и ръцете твои мълчаливо грея
гледам те в очите, стичат се сълзите ми –
колко те обичам, да кажа не умея.


Осень. Обсыпается весь наш бедный сад,
Листья пожелтелые по ветру летят;
Лишь вдали красуются, там на дне долин,
Кисти ярко-красные вянущих рябин.
Весело и горестно сердце моему,
Молча твои рученьки грею я и жму,
В очи тебе глядючи, молча слезы лью,
Не умею высказат, как тебя люблю.


Над нивите златисти поляга тишина;
в изстиващия въздух, от гаснещи селца,
трептящо, звън се носи. А моята душа
е пълна, от раздялата ни, с горестна тъга.
И спомням си отново всеки упрек свой,
и всяко приветливо вкаменено слово,
което можех с обич на теб да поднеса,
ала във себе си затворих го сурово!


На нивы желтые нисходит тишина;
В остывшем воздухе от меркнущих селений,
Дрожа, несется звон. Душа моя полна
Разлукою с табой и горьких сожалений.
И каждый мой упрек я вспоминаю вновь,
И каждое твержу приветливое слово,
Что мог бы я сказать тебе, моя любовь,
Но что внутри себя я схоронил сурово!

И. С. ТУРГЕНЕВ
(1818 – 1883)

По пътя

Утро мъгливо и посивяло,
ниви печални, със сняг покрити…
Неохотно припомняш си време изтляло,
лица си припомняш, отдавна изтрити.

Припомняш си думи – страстни и нежни,
погледи жадни, едва уловими.
Първите срещи, последните срещи,
от тихия глас звучене любимо.

Раздяла си спомняш, с усмивка странна,
много неща, далечни и родни,
заслушан в шума на кола, постоянен,
замислено взрян в небесата широки.

В дороге

Утро туманное, утро седое,
Нивы печальные, снегом покрытые…
Нехотя вспомнишь и время былое,
Вспомнишь и лица, давно позабытые.

Вспомниш обильные, страстные речи,
Взгляды, так жадно, так робко ловимые,
Первые встречи, последние встречи,
Тихого голоса звуки любимые.
Вспомнишь разлуку с улыбкою странной,
Многое вспомнишь родное, далекое,
Слушая ропот колес непрестанный,
Глядя задумчиво в небе широкое.

Пролетна вечер

Пътуват облаците златни
над отпочиваща земя;
просторни, неми са полята,
блестят, посипани с роса;
шурти си ручей в долината,
гръм пролетен – далеч ехти,
на трепетликата в листата –
ленивец – вятърът шепти.
Замрялата гора висока,
зелена, тъмна, все мълчи.
Случайно в сянката дълбока
безсънен лист прошумоли.
И в огнен залез звезда трепка,
на любовта – прекрасен лик,
а на душата – свято, леко,
тъй както в детските ни дни.

Весенний вечер

Гуляют тучи золотые
Над отдыхающей землей;
Поля просторные, немые
Блестят, облитые росой;
Ручей журчит во мгле долины,
Вдали гремит весенний гром,
Ленивый ветр в листах осины
Трепещет пойманным крылом.
Молчит и млеет лес высокий,
Зеленый, темный лес молчит.
Лишь иногда в тени глубокой
Бессоный лист прошелестит.
Звезда дрожит в огнях заката,
Любви прекрасная звезда,
И на душе легко и свято,
Легко, как в детские года.


Защо повтарям стиха унил аз
и в полунощната тишина
любим и страстен, все този мил глас,
лети към мене с една молба.

Жарта на немите страдания
не аз запалих в нейната душа…
В гръдта є, в нейните ридания,
стон тъжен не за мен звуча.

Защо тогава така безумно
се хвърлям в нейните нозе,
като вълната морска, шумна
към непостижни брегове?


К чему твержу я стих унылый,
Зачем в полночной тишине,
Тот голос страстный, голос милый
Летит и просится ко мне –

Зачем? Огонь немых страданий
В ее душе зажег не я…
В ее груди, в тоске рыданий
Тот стон звучал не для меня.

Так для чего же так безумно
Душа бежит к ее ногам,
Как волны моря мчатся шумно
К недостижимым берегам?

А. А. ФЕТ
(1820 – 1892)


Върбата цяла – пухена,
надвесила чело
и ароматна пролет
повява със крило.

А над селцето облаци,
огрени с топлина,
душата ми измолва си
пленителен съня.

Навсякъде различни
картини се редят,
тълпа, народ безгрижен,
се радва нещо пак.

И някаква си тайна
разпалва в мен мечта,
а над душата жадна
се носи пролетта.


Уж верба вся пушистая
Раскинулась кругом;
Опять весна душистая
Повеяла крылом.

Станицей тучки носятся,
Тепло озарены,
И в душу снова просятся
Пленительные сны.

Везде разнообразною
Картиной занят взгляд,
Шумит толпою праздною
Народ, чему-то рад…

Какой-то тайной жаждою
Мечта распалена –
И над душою каждою
Проносится весна.


Все още пролет е – сякаш неземен,
владее нощен дух из този парк.
Аз крача мълчаливо – бавно, редом
се движи с мен и профилът ми строг.

А над алеите все още не е сумрак,
синее между вейките небе.
И аз вървя – и дъхав хлад ме лъхва,
вървя – и пеят славеи над мен.

И за несбъднатото пак бленувам,
несбъднатото в бедния ни свят,
въздъхвам радостно, широко и жадувам
отново да прегърна някой аз.

Ще дойде време – скоро, може би –
земята със копнеж ще се облича.
Ала сърцето ще престане да тупти
и вече няма нищо да обича.


Еще весна, – как будто неземной
Какой-то дух ночным владеет садом.
Иду я молча, – медленно и рядом
Мой темный профиль движится со мной.

Еще аллей не сумрачен приют,
Между ветвей небесный свод синеет,
А я иду – сушистый холод веет
В лицо – иду – и соловьи поют.

Несбыточное грезится опять,
Несбыточное в нашем бедном мире,
И грудь вздыхает радостней и шире,
И вновь кого-то хочется обнять.

Придет пора – и скоро, может быть –
Опять земля взалкает обновиться,
Но это сердце перестанет биться
И ничего не будет уж любить.


Дъхав и свеж е твоят чуден венец,
чуват се в него цветове на ухания,
къдрите твои – тъй гъсти, сияйни,
дъхав и свеж е твоят чуден венец.

Дъхав и свеж е твоят чуден венец,
ясният взор има пагубна сила, –
не, аз не вярвам, че не си любила:
дъхав и свеж е твоят чуден венец.

Дъхав и свеж е твоят чуден венец,
сърдечното щастие леко се лее:
до тебе добре ми е и ми се пее.
Дъхав и свеж е твоят чуден венец.


Свеж и душист твой роскошный венок,
Всех в нем цветов благовония слышны,
Кудри твои так обильны и пышны,
Свеж и душист твой роскошный венок.

Свеж и душист твой роскошный венок,
Ясного взора губительна сила, –
Нет, я не верю, чтоб ты не любила:
Свеж и душист твой роскошный венок.

Свеж и душист твой роскошный венок,
Счастию сердце легко предается:
Мне близ тебя хорошо и поется.
Свеж и душист твой роскошный венок.

Н. А. НЕКРАСОВ
(1821 – 1878)


Сред ужасите на войната,
при всяка нова жертва в боя,
не жаля ни другаря, ни жената,
дори не жаля за героя…
Уви! Жената ще се утеши,
приятел – споменът ще изостави,
една от всичките души –
до гроба няма да забрави!
Сред лицемерните дела,
сред пошлост всякаква и проза,
видях, единствени в света,
най-искрени сълзи в угрозата –
на майките сълзите, святи са!
Вовек ще помнят те децата си,
във кървавата нива легнали.
И като плачещи върби
не ще повдигнат те глави…


Внимая ужасам войны,
При каждой новой жертве боя
Мне жаль, не друга, не жены,
Мне жаль не самого героя…
Увы! Утешится жена,
И друга лучший друг забудет;
Но где-то есть душа одна –
Она до гроба помнить будет!
Средь лицемерных наших дел
И всякой пошлости и прозы
Одни я в мире подсмотрел
Святые, искренние слезы –
То слезы бедных матерей!
Им не забыть свои детей,
Погибших на кровавой ниве,
Как не поднять плакучей иве
Своих поникнувших ветвей…


Не казвай, че погуби младостта си,
от ревността ми изтерзана тежко.
Не говори!…тъй близко днес е краят,
а ти си цвете пролетно и свежо.

Денят, във който ти във мен се влюби
и нежното “обичам” чу от мене –
недей проклина! Краят ми е близък,
смъртта ще бъде мойто изкупление!

Не казвай, че са дните ти унили,
не призовавай болния затворник:
пред мен е мракът хладен на могилата,
а пък пред теб – обятия любовни!

Аз зная, другиго че ти обичаш,
омръзна ти да ме щадиш, да чакаш…
Не бързай! Близка е за мен могилата –
и нека сложи точката – Съдбата!…


Не говори, что молодость сгубила
Ты, ревностью изтерзана моей;
Не говори!…близка моя могила,
А ты цветка весенного свежей!

Тот день, когда меня ты полюбила
И от меня услышила: люблю –
Не проклинай! Близка моя могила,
Поправлю все, что смертью искуплю!

Не говори что дни твои унылы,
Тюремщиком больного не зови:
Передо мной – холодный мрак могилы,
Перед тобой – объятия любви!

Я знаю: ты другого полюбила,
Щадить и ждать наскучило тебе…
О, погоди! Близка моя могила –
Начатое и кончить дай судьбе!…

А. Н. МАЙКОВ
(1821 – 1897)

Октава

Хармонията на стиха – божествена е тайна,
не ще я разгадаеш на мъдрите по книгите:
край сънните води, сам бродейки, случайно,
заслушай се с душата си във шепот на тръстики,
във говор на дъбрави; звукът необичаен
почувствай, улови го… И в поетични рими,
неволно, от устата ти размерните октави,
ще се излеят, звучни – песен от дъбрави.

Октава

Гармонии стиха божественные тайны
Не думай разгадать по книгам мудрецов:
У брега сонных вод, один бродя, случайно,
Прислушайся душой к шептанью тростников,
Дубравы говор; их звук необичайный
Прочувствуй и пойми… В созвучие стихов
Невольно с уст твоих размерные октавы
Польются, звучные, как музыка дубравы.


В далечния си север аз
не ще забравя тази вечер.
Как двама гледахме в захлас
над вирчето върбите сведени;
от лавър – светеше гора,
и олеандър в цвят блестеше,
а гъста – миртата над нас,
непроницаем покрив беше;
синееха се висини;
мъглите, като позлатени,
полюшваха се на вълни,
и акведукти, и руини…
Под огненото слънце там
и под шума на водопада,
ти с упоение продума:
“Тук да умрем си струва заедно…”


На дальнем севере моем
Я этот вечер не забуду.
Смотрели молча мы вдвоем
На ветви ив, прилегших к пруду;
Вдали синел лавровый лес,
И олеандр блестел цветами;
Густого мирта был над нами
Непроницаемы навес;
Синели горные вершины;
Тумана в золотой пыли
Как будто плавали вдали
И акведукти, и руины…
При этом солнце огневом,
При шуме водного паденья,
Ты мне сказала с упоенье:
“Здес можно умерет вдвоем…”

FORTUNATA
(Щастлива)

Ах, обичай ме без размишления,
без тъга, и без фатални мисли,
без да ме упрекваш, без съмнения!
Твоя съм, ти – мой. Какво му мислиш?

Всичко захвърли и цял отдай се!…
И недей ме гледа тъжно ти!
Във сърцето не опитвай да надникнеш!
Цял му се отдай – и си върви!

Не пресмятам любовта, не изчислявам.
Цялата душа е любовта.
Любя – смея се, кълна се, вярвам…
Ах, как хубав е животът и света!…

Вярвай в любовта ни засияла,
както вярвам аз, човече, знай
няма никога за нас раздяла
и целувките ни не ще имат край.

FORTUNATA

Ах, люби меня без размышлений,
Без тоски, без думы роковой,
Без упреков, без пустых сомнений!
Что тут думать? Я твоя, ты мой!

Все забудь, все брось, мне весь отдайся!…
На меня так грустно не гляди!
Разгадать, что в сердце – не пытайся!
Вес ему отдайся – и иди!
Я любви не числю и не мерю;
Нет, любовь есть вес моя душа.
Я люблю – смеюсь, клянусь и верю…
Ах, как жизнь, мой милый, хороша!…

Верь в любви, что счастью не умчаться,
Верь, как я, о гордый человек,
Что нам ввек с тобой не расставаться
И не кончить поцелуя ввек…

А. Н. ПЛЕШЧЕЕВ
(1825 – 1893)


Тягостна картина!
Облаци – безкрай,
дъжд навън се лее,
до прага – все поля…
Посърнала рябина,
под мокрите стъкла,
гледа тъжно, милата,
сивите петна.
Защо тъй рано, Есен,
на гости си дошла?
Сърцето още иска
топло, светлина!

Не ти се радва никой!
Унилият ти вид
на бедния вещае
несгоди и тъги.
Чува той отрано
децата как пищят;
знае, че от студ те
през нощта не спят;
няма топла дрешка,
в печката дърва…
Ти на чий зов, Есен,
тук се отзова?

Вън, и слаб, и бледен,
болен се превил…
На слънцето се радваше
и бодър бе преди!
А сега – навяват
листата жълти, с вой,
на душата болна
зловещи мисли – рой!
Рано, рано, Есен,
на гости си дошла…
Не ще дочакат много
топло, светлина!


Скучная картина!
Тучи без конца,
Дождик так и льется,
Лужи у крыльца…
Чахлая рябина
Мокнет под окном;
Смотрит деревушка
Сериньким пятном.
Что ты рано в гости,
Осень, к нам пришла?
Еще просит сердце
Света и тепла!

Все тебе не рады!
Твой унылый вид
Горе да невзгоды
Бедному сулит.
Слышит он заране
Крик и плач ребят;
Видит как от стужи
Ночь они не спят;
Нет одежды теплой,
Нету в печке дров…
Ты на чей же, осень,
Поспешила зов?

Вон и худ и бледен
Сгорбился больной…
Как он рад был солнцу,
Как был бодр весной!
А теперь – наводит
Желтых листьев шум
На душу больную
Рой зловещих дум!
Рано, рано, осень,
В гости к нам пришла…
Многим недождаться
Света и тепла!

Деца

Обичам ви аз, къдрави главици!
Смехът ви звънък, вашата шетня,
уловките и детските ви хитрости,
ме веселят и радват от душа!

И гледам ви сърдечно, с умиление,
забравям нуждите житейски и гнета;
но кратко е отрадното забвение,
възвръща се отново в мен скръбта.

Въпреки волята, дълбоко във душата,
един мъчителен въпрос крещи:
нима и с вас ще бъде зла съдбата
и ще вървите след безплодните мечти?

Нима и вашите духовни сили
със зло, в борбата ще се разпилеят?
И светлина правдива, в облаците сиви,
не ще проблесне и не ще ви сгрее?

Ний страдахме – и вярвахме тъй страстно,
че други дни ще дойдат! О! нима
те и от вас далече са – така прекрасни –
и е далече на стремежите целта?

Но на въпроса ми посърнал няма отговор…
Дано добър е Господ, тази чаша зла,
която нашия жесток живот отрови,
да не докосне, мили, вашите уста!

Дети

Люблю я вас, курчавые головки!
Ваш звонкий смех, и ваша беготня,
И хитрости ребяческой уловки –
Все веселит, все радует меня!

Гляжу на вас в сердечном умиленье,
Житейских нужд забыв тяжелый гнет;
Но коротко отрадное забвенье,
И вновь ему на смену скорбь идет.

И в глубине души, помимо воли,
Мучительный рождается вопрос:
Ужель стих и вам не видеть лучшей доли?
И вам идти путем безплодных грез?

Ужель и вы в борьбе со злом могучим
Духовных сил растратите запас?
И правды свет, пронзив густые тучи,
Вам не блеснет и не пригреет вас?

Страдали мы – и верили так страстно,
Что день иной придет. О! неужель
Он и от вас далек – тот день прекрасный –
И далека стремлений наших цель?
Ответа нет на мой вопрос унылый…
О, дай-то Бог, чтоб это чаша зла,
Которая всю жизнь нам отравила,
До ваших уст, малютки, не дошла!

Н. А. ДОБРОЛЮБОВ
(1836 – 1861)


Когато посред зима ледена,
лишен от средства и без сили,
измръзнал, и болнав, и гладен,
през този пищен град се движех;

и с бяс, едва не ме премазаха
четворка расови коне;
и сам, захвърлен ме зарязаха,
за назидание, а бях тъй зле;

когато смазан и потрошен,
на стълбище приседнал бях,
и вятърът пищеше лошо,
и удряше в лицето сняг –

колко изригнати проклятия
и колко побесняла злоба
кипяха в мене срещу братята,
щастливо плуващи в живота

сред толкова разкош безумен
и за които – братски стон,
бе от живота весел, шумен
и звън монетен – заглушен.

…Нещастните години минаха.
По моста, гордо устремен,
аз радостен съм, щом с камшика си
засегна пешеходец беден.


Когда среди зимы холодной,
Лишенный средств, почти без сил,
Больной, озяпший и голодный,
Я пышный город проходил;

Когда чуть не был я задавлен
Четверкой кровных рысаков
И был на улице оставлен
Для назидания глупцов;

Когда, оправясь, весь разбытый,
Присел я где-то на крыльцо,
А в уши ветер дул сердито
И мокры снег мне бил в лицо –

О, сколько вырвалось проклятий,
Какая бешенная злость
Во мне кипела против братий,
Которым счастливо жилось

Средь этой роскоши безумной
И для которых – брата стон
Веселым бегом жизни шумной
И звоном денег заглушен.

…Но пронеслись несчастий годы,
и, гордо мчась по мостовой,
я рад теперь, коль пешехода
кнутом заденет кучер мой.
Силата на словото

Моралист красноречив
ни говореше за нищите,
с умни и правдиви думи –
как да им помогнем истински.

И за целите в живота,
за достойнството на  хората,
срещу детското безгрижие
грозни укори изсипваше.

Гладко думите се лееха,
с красноречие облъхнати.
Ний внимавахме и жадно,
дъх стаили, всичко гълтахме.

И, за да не ни отвличат,
две старици – ги прогонихме
от прозореца, под който
за трошица хляб ни молеха.

Сила слова

Моралист красноречивый
Нам о нищих говорил,
Речью умной и правдивой
Помогать им нас учил…

Говорил о цели жизни,
О достоинстве людей,
Грозна сыпал укоризный
Против роскоши детей…

Речь его лилась так складно,
Был он так красноречив,
Что ему внимали жадно,
Все, дыханье затаив –

И, чтоб не развлечь вниманья,
Отогнали двух старух,
Что на бедност подаянья
Под окном просили вслух…

ВЛАДИМИР СОЛОВЬОВ
(1853 – 1900)


Дори навек с невидими окови
да сме привързани към чужди брегове,
пак трябва да изминем, и с окови,
кръгът предначертан от богове.

Което с воля висша е в съгласие,
със своя воля ще пресътворим.
Под булото на вещество безстрастно,
божествен огън винаги гори.


Хоть мы навек незримыми цепями
Приковани к нездешним берегам,
Но и в цепях должны свершить, мы сами
Тот круг, что боги очертили нам.

Все, что на волю висшую согласно,
Своею волей чуждую творит,
И под личиной вещества бесстрастной
Везде огонь божественный горит.

В Алпите

Мисли без думи и чувства без име,
мощен, прибоят – покри…
Насип несигурен – надежди, желания,
синя вълна ги изми.

Сини, край нас, планини се издигат,
далече синее море.
На душите крилете над земята се вдигат,
но при нея остават те.

В брега на надеждата и на желанието –
бисерна, плиска вълна,
мисли без думи и чувства без име,
мощен – прибоят заля.

В Альпах

Мыслей без речи и чувств без названия
Радостно-мощный прибой…
Зыбкую насипь надежд и желания
Смыло волной голубой.

Синие горы кругом надвигаются,
Синее море вдали.
Крылья души над землей поднимаются,
Но не покинут земли

В берег надежды и в берег желания
Плещет жемчужной волной
Мыслей без речи и чувств без названия
Радостно-мощный прибой.

ИНОКЕНТИЙ АНЕНСКИ
(1855 – 1909)

Тъгата на спомена

Все пред мен се открива тази,
с тежка мъка покрита страница.
Ще избягам от хората празни,
но от нощите как ще избягам?

Всички живи ми стават далечни
и по-ясно ми е небитието,
до зори редовете извечни
се преливат в петна мътно-черни.

И съм все отговорен за всичко,
дето букви миражни се мяркат…
…Пълен дом със деца, аз обичам
и когато нощем те плачат.

Тоска припоминания

Мне всегда открывается та же
Залитая чернилом страница.
Я уйду от людей, но куда же,
От ночей мне куда схорониться?

Все живые так стали далеки,
Все небытное стало так внятно,
И слились позабытые строки
До зари в мутно-черные пятна.

Весь я там в невозможном ответе,
Где миражные буквы маячат…
…Я люблю, когда в доме есть дети
и когда по ночам они плачут.

Паралели

1.
Под страшните думи небесни,
вълните космати ридаят.
И ситно, с презрение, бясно,
се киска над бурята дявол.

Но утро запалва небето –
и плиска вълна позлатена,
а в дребна роса проблесва
сълза завистливо-зелена.

2.
Позлатявайки краят на розите,
скланя слънцето лик уморен
и оглеждат се туберозите
във кристалите позлатени.

На сърцето ненужни са алени –
то се моли за розите свехнали,
за зюмбюлите непогалени,
за стъклата със плачещи лилии.

Паралели

1.
Под грозные речи небес
Рыдают косматые волны,
А в чаще, презрения полный,
Хохочет на бурею бес.

Но утро зажжет небеса,
Волна золотится и плещет,
А в чаще холодной роса
Слезою завистливой блещет.

2.
Золотя заката розы,
Клонит солнце лик усталый,
И глядятся туберозы
В позлащенные кристаллы.

Но не надо сердцу алых –
Сердце просит роз поблеклых,
Гиацинтов небывалых,
Лилий, плачущих на стеклах.

С. Я. НАДСОН
(1862 – 1887)


Не казвайте: “Умря той!” Той живee!
Разбит е жертвеникът – но се вдига пламък,
откъсната e розата – но още с цвят тя грее,
сломена арфата – ала акордите ридаят!


Не говорите мне: “Он умер!” Он живет!
Пусть жертвенник разбит – огонь еще пылает,
Пусть роза сорвана – она еще цветет,
Пусть арфа сломана – аккорд еще рыдает.

Живот

Менейки всеки миг ликът си своенравен,
като дете капризен, прозрачен – като дим,
с тревога суетлива живот кипи навсякъде,
нищожното и смешното – с великото върви.
Какъв нестроен шум, каква картина пъстра!
Целувка – тук – със обич, там – удар с нож горчив;
тук нагло прозвънява на арлекин камбаната,
а там върви пророк, под кръста си превит.
При слънцето – е сянката! Където са сълзите –
там гладният е стон на бурна нищета;
тук вчера бе в разгара си кръвопролитна битка,
а утре ще разцъфнат ухаещи цветя.
И ето, чудни перли в калта, тълпата смачкала;
тук ароматен плод е червеят разял;
ти днеска бе герой, гордеещ се със себе си,
сега страхливец си, премазан от срама!
Животът – като свинкс! Законът – мигновение;
мъдрец такъв сред хората до днес не си видял,
който посочил би движението негово,
и на лицето му чертите разгадал.
Той целият – печал е; той целият – примамка,
и всичко в него – блясък, позор или тъма;
животът серафим е, танцуваща вакханка;
животът – океан е или тъмница зла.

Жизнь

Меняя каждый миг свой образ прихотливый,
Капризна как дитя, и призрачна, как дым,
Кипит повсюду жизнь в тревоге суетливой,
Великое смешав с ничтожным и смешным.
Какой нестройный гул и как пестра картина!
Здесь – поцелуй любви, а там – удар ножом;
Здесь нагло прозвенел бубенчик арлекина,
А там идет пророк, согбенный под крестом.
Где солнце – там и тень! Где слезы и молитвы –
Там и голодный стон мятежной нищеты;
Вчера здесь был разгар кровопролитной битвы,
А завтра – разцветут душистые цветы.
Вот чудный перл в грязи, растоптанный толпою,
А вот душистый плод, подточенный червем;
Сейчас ты был герой, гордящийся собою,
Теперь ты бледный трус, подавленный стыдом!
Вот жизнь, вот этот сфинкс! Закон ее – мгновенье,
И нет среди людей такого мудреца,
Кто б мог сказать толпе, куда ее движенье,
Кто мог бы уловить черты ее лица.
То – вся она печаль, то вся она – приманка,
То все в ней – блеск и свет, то все – позор и тьма;
Жизнь – это серафим и пьяная вакханка,
Жизнь – это океан и тесная тюрьма!

ФЬОДОР СОЛОГУБ
(1863 – 1927)


Не са сълзи – роса е само, само дъжд.
Не е и размисъл – а сенки от гората,
и радост не е – а блестящ и ярък змей –
само да плачеш и се смееш ти умей!

Плътта е тъмна даже и във светлина,
над огъня е бездиханна, цяла мраз.
А в битието мрачно и неживо на света,
животът жив е, слънцето – съм Аз.


То не слезы – только росы, только дождь.
Не раздумье – только тени темных рощ,
И не радость – только блещет яркий змей –
Все же плакать и смеяться ты умей!

Плоть и в свете неподвижна и темна,
Над огнями бездиханна, холодна.
В темном мире неживого бытия
Жизнь живая, солнце мира – только Я.


О, смърт! Аз твой съм. И те виждам
навсякъде – и ненавиждам
очарователната ни земя.
И чужди са ми хорските възторзи,
сражения, и празници, и търгове,
и този шум сред земната горещина.

На твоя брат несправедлив –
нищожният живот, лъжлив –
властта отхвърлил съм отдавна.
Не аз, от тайната облъхнат
на красотата ти безсмъртна,
не аз в нозете му ще падна.

На бляскав пир не аз ще ида,
с надменен огън, който виждаш
във сънените ми очи,
когато вече над тях падат,
и от кристала по-прозрачни,
твоите ледени сълзи.


О, смерть! я твой. Повсюду вижу
Одну тебя – и ненавижу
Очарование земли.
Людские чужды мне восторги,
Сраженья, праздники и торги,
Весь этот шум в земной пыли.

Твоей сестры несправедливой,
Ничтожной жизни, робкой, лживой,
Отринул я издавна власть.
Не мне, обвеянному тайной
Твоей красы необычайной,
Не мне к ногам ее упасть.

Не мне идти на пир блестящий,
Огнем надменным тяготящий
Мои дремотные глаза,
Когда на них уже упала,
Прозрачней чистого кристалла,
Твоя холодная слеза.


На тайнствения свят съм бог,
светът е целият в мечтата.
Не сътворявам кумир строг
ни в небесата, ни на земята.

Божествената си природа
на никой няма аз да дам.
В труда си роб, за свободата
покой и нощ ще призова.


Я – бог таинственного мира,
Весь мир в одних моих мечтах.
Не сотворю себе кумира
Ни на земле, ни в небесах.

Моей божественной природы
Я не открою никому.
Тружусь, как раб, а для свободы
Зову я ночь, покой и тьму.

ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИ
(1865 – 1941)

Синьо небе

На хората съм чужд, не вярвам
във добродетелта им земна:
живота с друга мярка меря,
със друга красота безцелна.

Аз вярвам в синевата само,
в недосегаемата твърд,
единствена и проста тя е,
и непонятна, като смърт.

Небе, о, нека съм прекрасен,
когато слизам към земята,
и лъчезарен, и безстрастен,
и като тебе – всеобхватен.

Голубое небо

А людям чужд и мало верю
Я добродетели земной:
Иною мерой жизнь я мерю,
Иной, бесцельной красотой.

Я верю только в голубую
Недосягаемую твердь.
Всегда единою, простую,
И непонятною, как смерть.
О, небо, дай мне быть прекрасным,
К земле сходящим с высоты,
И лучезарным и бесстрастным
И всеобъемлющим, как ты.

Нирвана

Като в деня на Първозданието,
небесният лазур е тих,
сякаш в света няма страдание,
ни грях във нашите души.
Любов и слава не ми трябват:
в смълчано утринно поле
като тревите свежи дишам…
За минал, и за бъден ден
нито пресмятам, ни премислям,
аз само чувствувам и знам,
че щастие е да не мислиш,
да не желаеш – е нега!

Нирвана

И вновь, как в первый день созданья,
Лазурь небесная тиха,
Как будто в мире нет страданья,
Как будто в сердце нет греха.
Не надо мне любви и славы:
В молчаньи утренних полей
Дышу, как дышут эти травы…
Ни прошлых, ни грядущих дней
Я не хочу пытать и числить.
Я только чувствую опять,
Какое счастие – не мыслить,
Какая нега – не желать!

ВЯЧЕСЛАВ ИВАНОВ
(1866 – 1949)

Руският ум

Тъй жаден, изначален ум –
и като пламък е опасен:
така неудържим и ясен,
тъй весел е – и тъй е мрачен.
Стрелка, подобно, неотклонна –
утайка и вълна той вижда;
в живота от мечти иззиждан,
на дух страхлив посочва пътя.
Додето с взор орлов прониква
в праха мъглив на долината
и здраво мисли за земята,
в мъгла се къпе той мистична.

Руский ум

Своеначальный, жадный ум –
Как пламень, руский ум опасен:
Так он неудержим, так ясен,
Так весел он – и так угрюм.
Подобный стрелке неуклонной,
Он видит полюсь в зыбь и муть;
Он в жизнь от греды отвлеченной
Пугливой воле кажет путь.
Как чрез туманы взор орлиный
Обслеживает прах долины,
Он здраво мыслит о земле,
В мистической купаясь мгле.

Долината – храм

Звезда запалва се над сива пелена
на планина вечерна. И върховете греят,
замръзнали в снега, луна ги посребрява.
На долината в дъното камбани пеят.

Звънтене пълногласно. И вдишвайки мъгла,
тъмнее се ливада. Свещен сумрак повее.
И в далнината прозвучаваща душа,
и висините в тишина – благоговеят.

Долина – храм

Звезда зажглась над сизой пеленой
Вечерних гор. Стран утренних вершины
Встают в снегах, убелены луной.
Колокола пают на дне долины.

Отгулы полногласны. Мглой дыша,
Тускнеет луг. Священный сумрак веет.
И дальняя звучащая душа,
И тишина высот – благоговеет.

К. Д. БАЛМОНД
(1867 – 1942)

Оттам

“Обещавам ви градини.”
Коран

Аз обещавам ви градини,
навеки там се преселете,
звездите гдето светят утринни
и спят реките, и не шепнат.

И призовавам ви в страна
без залези, и без печали.
И посветени в тишина,
към бури връщане да няма.

Ще ви покажа онова,
което нивга не изменя,
тъй камъкът потънал, знам,
вълните няма да разпени.

Вървете след зова призвезден
и гледайте: пред вас горя.
И обещавам ви градини
с непомрачени в тях цветя.

Оттуда

“Я обещаю вам сады.”
Коран
Я обещаю вам сады,
Где поселитесь вы навеки,
Где свежесть утренней звезды,
Где спят нешепчущие реки.

Я призываю вас в строну,
Где нет печали, ни заката,
Я посвящу вас в тишину,
Откуда к бурям нет возврата.

Я покажу вам то, одно,
Что никогда вам не изменит,
Как камень, канувший на дно,
Верховных волн собой не вспенит.

Идите все на зов звезды,
Глядите: я горю пред вами.
А обещаю вам сады
С неомраченными цветами.

Нежно

Смехът ти трепти сребристо,
по-нежен от сребърен звук,
по-нежен от цвете лъчисто,
което е влюбено в друг.

По-нежен от поглед признаващ
желанието, че пламти,
по-нежен от кичур, подаващ се
от разпилени коси.

По-нежен от блясък езерен,
водата където струи,
като от детството песен.
От целувка любовна дори.

По-нежен и от зова на
метежният огън мой.
От полска пани. И значи
по-нежен от всичко той.

Нежнее всего

Твой смех прозвучал, серебристый,
Нежней, чем серебряный звон, –
Нежнее, чем ландыш душистый,
Когда он в другого влюблен.

Нежней, чем признанье во взгляде,
Где счастье желанья зажглось, –
Нежнее, чем светлые пряди
Внезапно упавших волос.

Нежнее, чем блеск водоема,
Где слитное пение струй, –
Чем песня, что с детства знакома,
Чем первой любви поцелуй.

Нежнее того, что желанно
Огнем волшебства своего, –
Нежнее, чем польская панна,
И, значит, нежнее всего.

Заветът на битието

Аз попитах свободния вятър
как да бъда все подмладен.
И отвърна игривият вятър:
“Ти въздушен бъди, като мен!”

Аз попитах морето могъщо
във какво е заветът свещен.
И отвърна ми звучно морето:
“Пълнозвучен бъди, като мен!”

Аз попитах високото слънце
как по-светъл да съм от зари.
То не ми отговори нищо,
но с душата си чух: “Гори!”

Завет бытия

Я спросил у свободного ветра,
Что мне сделать, чтоб быть молодым.
Мне ответил играющий ветер:
“Будь воздушным, как ветер, как дым!”

Я спросил у могучего моря,
В чем великий завет бытия.
Мне ответило звучное море:
“Будь всегда полнозвучным, как я!”

Я спросил у высокого солнца,
Как мне вспыхнуть светлее зари.
Ничего не ответило солнце,
Но душа услыхала: “Гори!”

Искам

Ще бъда дързък, ще стъпвам смело,
от сочни лози венец ще стъкна.
Ще ме опива разкошно тяло,
одеждите ти от теб ще смъкна.

Жадувам зноя на гръд атлазна.
В едно да слеем жарта голяма.
Вървете си вие, хора разни!
Така е сладостно да сме двама.

И нека утре е мрак и зима –
сърцето днес е с лъчите близко.
Щастлив ще бъда! И млад ще бъда!
Ще бъда дързък! Защото искам.

Хочу

Хочу быть дерзким, хочу быть смелым,
Из сочных гроздий венки свивать.
Хочу упиться роскошным телом,
Хочу одежды с тебя сорват!

Хочу я зноя атласной груди,
Мы два желанья в одно сольем.
Уйдите, боги! Уйдите, люди!
Мне сладко с нею побыть вдвоем!

Пусть будет завтра и мрак и холод,
Сегодня сердце отдам лучу.
Я буду счастлив! Я буду молод!
Я буду дерзок! Я так хочу!


Без упрек тя се отдава.
Целува се без слова.
– Как е тъмно морето тогава
и пространствата дишат тъга.

И не повтаря: “Не трябва!”
Обети не чака тя.
– Как приятно се диша в прохлада
и топи се вечерна мъгла.

От възмездие не бои се.
Нито от загуби зли.
– Как приказно светят звездите,
как безсмъртно небето гори!


Она отдалась без упрека,
Она целовала без слов.
– Как темное море глубоко,
Как дышат края облаков!

Она не твердила: “Не надо”,
Обетов она не ждала.
– Как сладостно дышит прохлада,
Как тает вечерняя мгла!

Она не страшилась возмездья,
Она не боялась утрат.
– Как сказочно светят созвездья,
Как звезды бессмертно горят!

ЗИНАИДА ГИПИУС
(1869 – 1945)

Безсилие

Морето гледам жадно, замечтано,
в земята прикована, на брега…
Стоя над пропастта – над небесата –
но към лазура как да полетя!

Покорна ли да съм или бунтовна,
ни за живота – смелост, ни за смъртта.
Бог ми е близък – но не мога да се моля,
не мога да обичам, а искам любовта.

Към слънцето ръцете си протягам,
а облачна завеса се развява…
И струва ми се, истината зная,
ала за нея тъкмо, думи нямам.

Бессилие

Смотрю на море жадными очами,
К земле прикованный, на берегу…
Стою над пропастью – над небесами, –
И улететь к лазури не могу.

Не ведаю, восстать иль покориться,
Нет смелости ни умереть, ни жить…
Мне близок Бог – но не могу молиться,
Хочу любви – и не могу любить.

Я к солнце, к солнце руки простираю
И вижу полог бледных облаков…
Мне кажется, что истину я знаю –
И только для нее не знаю слов.

Между
На Д. Философов

В небето лунно чернеят вейки…
А долу чувам – шуми река.
В мрежа въздушна аз се люлея,
между Земя и Небе – мълча.

Долу – страдание, горе – забави.
Болка и радост – все ми тежи.
Облаци тънки – деца забавни,
хората жалки – от звяр по-зли.

И ми е жал, за децата – срам ме е,
тук – не ми вярват, дебнат ме – там.
Долу – горчиво, горе – обидно…
А аз съм в мрежата – ни тук, ни там.

Живейте, хора! Деца – играйте!
На всичко, люшкайки се, аз казвам “не”…
И ми е страшно: във тази мрежа
зората как ще посрещна днес?

Мъглата утринна, жива и рядка,
долу родена, струи, струи…
Нима до слънцето все ще съм в мрежата?
Аз знам, че слънцето ще ме изгори.

Между
На Д. Философов

На лунном небе чернеют ветки…
Внизу чуть слышно шуршит поток.
А я качаюсь в воздушной сетке,
Земле и небу равно далек.

Внизу – страданье, вверху – забавы.
И боль, и радость – мне тяжелы.
Как дети, тучки тонки, кудрявы…
Как звери, люди жалки и злы.

Людей мне жалко, детей мне стыдно,
Здесь – не поверят, там – не поймут.
Внизу мне горько, вверху – обидно…
И вот я в сетке – ни там, ни тут.

Живите, люди! Играйте, детки!
На все, качаясь, твержу я “нет”…
Одно мне страшно: качаясь в сетке,
Как встречу теплый, земной рассвет?

А пар рассветный, живой и редкий,
Внизу раждаясь, встает, встает…
Ужель до солнца останусь в сетке?
Я знаю, солнце – меня сожжет.

И. А. БУНИН
(1870 – 1953)


Как изящна е пролетта,
да погледнем в очите си – двама.
От какво е тази тъга?
И защо ти тъй ласкава стана?

Но мълчиш, като цвете си слаба…
О, мълчи! Аз не искам признания:
тази ласка, разбрах, е прощаване–
и отново съм сам!


Как светла, как нарядна весна!
Погляди мне в глаза, как бывало.
И скажи: отчего ты грустна?
Отчего ты так ласкава стала?

Но молчишь ты, слаба как цветок…
О, молчи! Мне не надо признанья:
Я узнал эту ласку прощанья –
Я опять одинок!


Като мечтите ми – печална е нощта.
В широката и глуха степ трепти,
самотен огън  някъде блести…
В сърцето много обич и тъга.

Кому и как ще кажеш ти това –
какво зове, сърцето с що e пълно?
– Пътят далечен, а степта безмълвна,
като мечтите ми – печална е нощта.


Ночь печальна, как мечты мои.
Далеко в глухой степи широкой
Огонек мерцает одинокий…
В сердце много грусти и любви.

Но кому и как расскажеш ты,
Что зовет тебя, чем сердце полно?
– Путь далек, глухая степь безмолвна,
Ночь печална, как мои мечты.

ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ
(1873 – 1924)

Поет

Ти трябва да бъдеш знаме,
меч трябва да бъдеш ти
и пламъкът, както Данте,
лицето ти да обгори.

Бъди само хладен свидетел,
всичко обгърнал с очи,
за тебе да е добродетел –
с готовност да изгориш.

Животът е може би средство
за стихове ярки и гневни,
ти от безгрижното детство
слова съчетавай напевни.

В мига на любовни обятия,
безстрастен опитай да си.
В часа на жестоки разпятия,
болката ти прослави.

Не ще има щастие, страсти
в обречената ти съдба
и знай, че ти във властта си
на Тайна, безвестна и зла.

В сън утринен, в бездна вечерна
долавяй съдбовния вик.
Помни, че отвека, венецът
поетов от тръни е бил.

Поэту

Ты должен быть гордым, как знамя;
Ты должен быть острым, как меч;
Как Данту, подземное пламя
Должно тебе щеки обжечь.

Всего будь холодный свидетель,
На все устремляя свой взор.
Да будет твоя добродетель –
Готовност взойти на костер.

Быть может, все в жизни лишь средство
Для ярко певучих стихов,
И ты с безпечального детства
Ищи сочетания слов.

В минуты любовных объятий
К бесстрастью себе приневоль,
И в час беспощадных распятий
Прославь исступленную боль.

Не будет ни счастья, ни страсти
В твоей обреченной судьбе,
И знай: ты навеки во власти
У Тайны, безвестной тебе.

В снах утра и в бездне вечерней
Лови, что шепчет тебе Рок
И помни: отвека из терний
Поэта заветный венок.

Да бъдеш сам

Лицето ми облъхва вятър нежен,
а облаците аленеещи помръкват
и пак, като във сигурно убежище,
във този привечерен час пристъпвам.

Тук някой, с ласкаво пристрастие,
ще разпростре край мен тъма.
Ще се опия аз от кратко щастие:
да съм без хора, да съм сам!

Быт без людей

В лицо мне веет ветер нежащий,
На тучах алый блеск погас,
И вновь, как в верное прибежище,
Вступаю я в вечерний час.

Вот кто-то, с ласковым пристрастием,
Со всех сторон протянет тьму,
И я упьюсь недолгим счастием:
Быть без людей, быть одному!

АЛЕКСАНДЪР БЛОК
(1880 – 1921)


В църковния хор момичето пееше
за уморени по чуждите краища,
за всички кораби в морето зареяни,
за всички забравили своите радости.

Гласът се издигаше горе, към купола,
на рамото бяло лъч сияше,
и всеки в мрака се взираше, слушаше,
как пее в лъча одеждата бяла.

И им се струваше, че радост ще има,
че в заливи тихи са всички кораби,
и че в чужбина уморените хора
светла врата за живот са отворили.

Гласът сладък беше, лъчът тънък беше,
и само високо, над царски врати,
причестено със тайна – плаче детенце,
затуй че назад не завръща се никой.


Девушка пела в церковном хоре
О всех усталых в чужом краю,
О всех кораблях, ушедших в море,
О всех забывших радость свою.
Так пел ее голос, летящий в купол,
И луч сиял на белом плече,
И каждый из мрака смотрел и слушал,
Как белое платье пело в луче.

И всем казалось, что радость будет,
Что в тихий заводи все корабли,
Что на чужбине усталые люди
Светлую жизнь себе обрели.

И голос был сладок, и луч был тонок,
И только высоко, у царских врат,
Причастный тайном, – плакал ребенок
О том, что никто не придет назад.


О, пролет, безкрайна и без край –
безкрайна и без край мечта!
Теб, живот, опознавам! Приемам!
И приветствам със звън по щита!

Аз приемам и теб, неудача,
и сполука – от мене привет!
На плача,във света омагьосан,
да се смееш – позорно не е!

Аз приемам безсънните спорове,
утро, в тъмните още стъкла,
възпалените мои взори
се опиват от пролетта!

И приемам пустинните тежести,
земни кладенци в градове,
осветени простори небесни,
робски труд в мъчителен ден!
И посрещам тебе пред прага –
с буен вятър в къдрици изкусни,
с неотгатното име на бога
върху хладни и стиснати устни…

Аз пред тази враждебна среща
няма нивга да хвърля щита…
Няма ти да откриеш плещи…
Но, опиваща –  свети мечта!

И се взирам, враждата претеглям,
ненавиждам, обичам, кълна:
че мъчения, гибел – ще тегля –
все едно: аз приемам това!


О, весна без конца и без краю –
Без конца и без краю мечта!
Узнаю тебе, жизнь! Принимаю!
И приветствую звоном щита!

Принимаю тебя, неудача,
И удача, тебе мой привет!
В заколдованной области плача,
В тайне смеха – позорного нет!

Принимаю бессоные споры,
Утро в завесах темных окна,
Чтоб мои воспаленные взоры
Раздрожала, пьянила весна!

Принимаю пустынные веси
И колодцы земных городов!
Осветленный простор поднебесий
И томления робьих трудов!
И встречаю тебя у порога –
С буйным ветром в змеиных кудрях,
С неразгаданным именем бога
На холодных и сжатых губах…

Перед этой враждующей встречей
Никогда я не брошу щита…
Никогда не откроешь ты плечи…
Но над нами – хмельная мечта!

И смотрю, и вражду измеряю,
Ненавидя, кляня и любя:
За мученья, за гибель – я знаю –
Все равно: принимаю тебя!


Заспете блажено, задморски гости, заспете,
забравете, че в клетката, дето се блъскаме, тъмно тъмнее…
Че падат звездите, чертаейки сребърни нишки,
че танцуват в стаканите с вино златистите змейове…

И когато във сребърна мрежа изтъкат тези нишки,
и сплетат тези винени змейове в безконечност,
ще повдигнат, ще люшнат и хвърлят ненужната клетка
във бездънната пропаст на някаква синя вечност.


Усните блаженно, заморские гости, усните,
Забудьте, что в клетке, где бьемся, темней и темнее…
Что падают звезды, чертя серебристые нити,
Что пляшут в стакане вина золотистые змеи…

Когда ети нити соткутся в блестящую сетку,
И винные змеи сплетутся в одну бесконечность,
Поднимут, закрутят и бросят ненужную клетку
В бездонную пропасть, в какую-то синюю вечность.


Ден пролетен върви безделно
край потъмнелите стъкла;
а зад стената тъжи и пее
пленена птица – една жена.

Аз без да бързам, събрах безстрастно
възпоменания и дела;
и стана безпощадно ясно:
животът мина, отшумя.

И да се върнат мисли, спорове,
ще бъде скука, тъмнина;
защо да спускам вече щорите?
Денят в душата догоря.


Весенний день прошел без дела
У неумытого окно;
Скучала за стеной и пела,
Как птица пленная, жена.

Я, не спеша, собрал бессстрастно
Воспоминанья и дела;
И стало беспощадно ясно:
Жизнь прошумела и ушла.

Еще вернутся мысли, споры,
Но будет скучно и темно;
К чему спускат на окнах шторы?
День догорел в душе давно.


Присламчи се беден глупак,
по петите ми, като познат.
“Парите ти где са?” – “В кръчмата”. –
“Сърцето ти где?” – “Във вира.”

“Какво ти е нужно?” – “Това,
като мен откровен ти да станеш,
като мене, смирен, в унижение,
и повече нищо, приятелю.” –

“Промъкваш се в чуждо сърце?
Заминавай, върви, отстрани се!”
“Ти мислиш, че двама сме с теб?
Напразно: виж, погледни се…”

Наистина (ето задача!).
Гледам – край мен няма никой…
В джоба – и там нищо няма…
Погледнах в сърцето си… плача.


Пристал ко мне нищий дурак,
Идет по пятам как знакомый.
“Где деньги твои? – “Снес в кабак”. –
“Где сердце?” – “Закинуто в омут”.

“Чего ж тебе надо?” – “Того,
чтоб стал ты, как я, откровенен,
как я, в униженьи, смиренен,
а больше, мой друг, ничего.”

“Что лезешь ты в сердце чужое?
Ступай, проходи, сторонись!” –
“Ты думаешь, милый, нас двое?
Напрасно: смотри, оглянись…”

И правда (ну, задал задачу!).
Гляжу – близ меня никого…
В карман посмотрел – ничего…
Взглянул в свое сердце… и плачу.

АНДРЕЙ БЕЛИ
(1880 – 1934)

Вечер

Там златните зари на залеза
искрят във слънчева река
и притъмнял, гранатът пламенен
опушва изтока с тъма.

Грозят ни в безизходен сумрак
светкавиците на нощта.
От дълбините зли отскубвай
въпросът в твоята душа.

Макар безплодна, неуморна,
ти волята си изгори,
като отблясъка порфирен,
в порфиропламенни зари!

Там аленей, в привечер алена,
смрачена ивица земя…
И като сънища простряни са
възнесените небеса.

Вечер

Там золотым зари закатом
Лучится солнечный поток
И темным, огневым гранатом
Окуревается восток.

Грозятся безысходной мглою
Ночные вереницы гроз.
Отторгни глубиною злою
С души слетающий вопрос.

Неутомимой, хоть бесплодной,
Ты волею перегори,
Как отблеском порфирородной,
Порфиропламенной зари!

Там рдей, вечеровое рденье, –
Вечеровая полоса…
Простертые, как сновиденья,
Воскуренные небеса.

Русия

Луна двурога,
блести трева.
Пътека броди.
Над нея прах.

Летейки, орляк
от сови нощни –
далеч ридае
във пусти нощи.

Тъмнеят клони
на трепетлики;
немее крепост,
самотен – скитам.

Тук горски демон
тресе се в прах.
Тук – конен, пеши,
насън летят.

Грижата гложди;
път пропилян.
Нищо не можеш
да върнеш. Блян.

Блата ръждиви:
пламъци, храсти,
гъсти треви и
пънове прашни!

Россия

Луна двурога.
Блестит ковыль.
Бела дорога.
Летает пыль.

Летая, стая
Ночных сычей –
Рыдает в дали
Пустых ночей.

Темнеют жерди
Сухих осин;
Немеют тверди…
Стою – один.

Здесь сонный леший
Трясется в прах.
Здесь – конный, пеший
Несется в снах.

Забота гложет;
Потерян путь.
Ничто не сможет
Его вернуть.

Болота ржавы:
Кусты, огни,
Густые травы,
Пустые пни!

На Родината

Реви, буревестна стихия,
в гръмотевичен огън догаряй!
Русия, Русия, Русия, –
безумствай и ме изгаряй!

В съдбовните твои разрухи,
във глухите ти дълбини –
разливат крилатите духове
светозарните сънни води.

Не плачете: подвийте колени
в ураганния огън – там,
във гърма на ангелско пеене,
в дни космически – като река!

На позора пустините сухи
и море непроляти сълзи –
с лъч от погледа си бездумен,
ще ги стопли Христос мълчалив.

А в небето пръстен Сатурнов,
и от млечния път сребро –
и кипи фосфорически-бурно
това огнено земно ядро!

И, огнена, ти, стихия,
безумствай и ме гори,
Русия, Русия, Русия –
Месия на бъдните дни!

Родине

Рыдай, буревая стихия,
В столбах громового огня!
Россия, Россия, Россия, –
Безумствуй, сжигая меня!

В твои роковые разрухи,
В глухие твои глубины, –
Струят крылорукие духи
Свои светозарные сны.

Не плачьте: склоните колени
Туда – в ураганы огней,
В грома серафических пений,
В потоки космических дней!

Сухие пустыни позора,
Моря неизливные слез, –
Лучом безглагольного взора
Согреет сошедший Христос.

Пусть в небе – и кольца Сатурна,
И млечных путей серебро, –
Кипи фосфорически-бурно,
Земли огневое ядро!

И ты, огневая стихия,
Безумствуй, сжигая меня,
Россия, Россия, Россия –
Мессия грядущего дня!

ВЕЛИМИР ХЛЕБНИКОВ
(1885 – 1922)


Не знам Земята дали върти се или не,
зависи от това как ще се смести словото в реда.
Не знам били ли са маймуни баба ми и дядо ми,
както не знам дали бих искал сладко или кисело.
Но знам, че искам да кипя, че искам слънцето
и жилите на моите ръце да имат трепет общ.
И искам звезден лъч да се целува с лъч от моите очи,
както на кошутата с елена (о, техните очи прекрасни!).
Бих искал, когато целият трептя,
общият ни трепет към вселенския да се прибави.
Да вярвам, искам, че има нещо, дето остава,
когато косата на любимата, например, заменя времето.
Аз искам да извадя извън скобите
на множителя общ, съединяващите ме
Слънце, небе, бисерна страст.


Я не знаю, Земля кружится или нет,
Это зависит, уложится ли в строчку слова.
Я не знаю были ли моими бабушкой и дедом
Обезяный, так как я не знаю,
хочется ли мне сладкого или кислого.
Но я знаю, что я хочу кипеть и хочу чтобы солнце
И жилу моей руки соединила общая дрожь.
Но я хочу, чтобы луч звезды целовал луч моего глаза,
Как олень оленя (о, их прекрасные глаза!).
Но я хочу, чтобы, когда я трепещу, общий трепет
Приобщился вселенной.
И я хочу верить, что есть что-то, что остается,
Когда косу любимой девушки заменить,
например, временем.
Я хочу вынести за скобки общего множителя,
соединяющего меня,
Солнце, небо, жемчужную пыль.


Слоновете се блъскаха със бивните си тъй,
сякаш са бели камъни
в ръката на художника.
Елените заплитаха рогата си така,
сякаш ги свързваше старинен брак
с взаимни увлечения и взаимни изневери.
Реките се вливаха в морето тъй,
сякаш ръката на единия душеше шията на другия.


Слоны бились бивнями так,
Что казались белым камнем
Под рукой художника.
Олени заплетались рогами так,
Что, казалось, их соединял старинный брак
С взаимными увлечениями и взаимной неверностью.
Реки вливались в море так,
Что казалось: рука одного душит шею другого.

Н.С. ГУМИЛЬОВ
(1886 – 1921)

На поета

Стихът ти да е гъвкав, ала жилав,
като топола зеленееща във долината,
и като земна гръд, в която плуг се вбива,
като девойка, мъж все още не познала.

Уверената строгост съхрани:
ни да хвърчи стихът, ни да се срива.
Със стъпки леки музата върви,
ала не е танцьорка тя, а е Богиня.

И римите неравни в шумна врява,
съблазните в забежки лековати,
на шутовете разкрасени да оставиш,
танцуващи по селските площади.

Възлизащ на свещената пътека,
ти прокълни напевността излишна,
че тя любовница е на тълпата,
прегръдка чака – милостиня скришна.

Поету

Пусть будет стих твой гибок, но упруг,
Как тополь зеленеющей долины;
как груд земли, куда вонзился плуг,
Как девушка не знавшая мужчина.

Уверенную строгость береги:
Твой стих не должен ни порхать, ни биться.
Хотя у музы легкие шаги,
Она богиня, а не танцовщица.

И перебойных рифм веселый гам,
Соблазн уклонов легкий и свободный,
Оставь, оставь накрашенным шутам,
Танцующим на площади народной.

И выйдя на свещенные тропы,
Певучести, пошли свои проклятья.
Пойми: она любовница толпы,
Как милостыни, ждет она объятья.

Градините на душата

Градините на моята душа са пъстри
и ветровете в тях са свежи, тиховейни,
в тях пясъкът е златен, мраморът е черен,
дълбоки и прозрачни са басейните.

И като сън растенията са необичайни,
като водата сутрин, розовеят птиците,
и – кой загадката ще разбере на стара тайна? –
девойка носи в тях великия венец на жриците.

Очи, като отблясък на стомана сива,
изящното чело по-бяло е от лилия,
и устни, не отдали никому целувка мила,
и не продумвали със никой, никога.

Страните є са като розовеещ бисер,
съкровище невероятно от фантазия,
ръцете є, до днеска не ласкали никой,
в молитва са преплетени – екстазна.

В нозете є са легнали пантери черни,
а козината им – с отблясък металически.
И плува нейното фламинго във лазур вечерен,
от тайнствените пещери на розите излитайки.

Не гледам на света пробягващите линии,
на вечното покорни са мечтите дръзки.
И нека се вбесяват ядно жълтите пустини,
градините на моята душа са пъстри.

Сады души

Сады моей души всегда узорны,
В них ветры так свежи и тиховейны,
В них золотой песок и мрамор черный,
Глубокие, прозрачные бассейны.

Растенья в них, как сны, необычайны,
Как воды утром, розовеют птицы,
И – кто поймет намек старинной тайны? –
В них девушка в венке великой жрицы.

Глаза, как отблеск чистой серой стали,
Изящный лоб, белей восточных лилий,
Уста, что никого не целовали
И никогда ни с кем не говорили.

И щеки – розоватый жемчуг юга,
Сокровище немыслимых фантазий,
И руки, что ласкали лишь друг друга,
Переплетясь в молитвенном екстазе.

У ног ее – две черные пантеры
С отливом металлическим на шкуре.
Взлетев от роз таинственной пещеры,
Ее фламинго плавает в лазуры.

Я не смотрю на мир бегущих линий,
Мои мечты лишь вечному покорны.
Пускай сирокко бесится в пустыне,
Сады моей души всегда узорны.

ВЛАДИСЛАВ ХОДАСЕВИЧ
(1886 – 1839)


Всичко в стихове не можеш да разкажеш,
че животът като тайна върволица си върви.
Дълъг шал на някого завързваш сякаш,
сякаш някого очакваш, но за него не тъжиш.

Нижат се замислените бримки,
куката поглеждаш – тя жълтее като кост.
Дали ще пристигне или не, не знаеш,
и какъв ще бъде този дълго чакан гост?

В утрото ли на стъклото ще почука
или в тъмното, с нечута стъпка, ще се приближи,
или пък, със малко плашеща усмивка,
ще разпусне изведнъж, каквото сме наплели ний.


Обо всем в одних стихах не скажешь.
Жизнь идет волшебным, тайным чередом,
Точно длинный шарф кому-то вяжешь,
Точно ждешь кого-то, не грустя о нем.

Нижутся задумчивые петли,
На крючок посмотриш – все желтеет кость,
И не знаешь он придет ли, нет ли,
И какой он будет, долгожданный гость.
Утром ли он постучит в окошко
Иль стопой неслышной подойдет из тьмы
И с улыбкой, страшною немножко,
Все разпустит разом, что связали мы.


Около мен кръгът се свива,
нечуто приближава сън…
О, как печално се усмихва,
в завесите, прикрит отвън!
И как унило прозвучава
в тръби смразени – ветрен вой!
Около мен кръгът се свива.
Плете край челото Тъга
короната на моята съдба!


Вокруг меня кольцо сжимается,
Неслышно подползает сон…
О, как печально улыбается,
Скрываясь в занавесях, он!
Как заунывно заливается
В трубе промерзлой – ветра вой!
Вокруг меня кольцо сжимается,
Вокруг чела Тоска сплетается
Моей короной роковой.

ИГОР СЕВЕРЯНИН
(1887 – 1941)

Увертюра

Ананаси с шампанско! Ананаси с шампанско!
Удивително вкусно, и искристо, и рязко!
Цял съм в нещо норвежко! Цял съм в нещо испанско!
Вдъхновен поривисто, хванал остро перо!

Грак на аероплани! Бяг на автомобили!
Просвистяват експреси! Платноходки с крила!
Някой тук нацелуван! Някой там пък набили!
Ананаси с шампанско – пулсът на вечерта!

Сред момичета нервни, сред присъствие дамско,
претворявам живота като в истински фарс…
Ананаси с шампанско! Ананаси с шампанско!
От Москва – в Нагасаки! От Ню Йорк – пък на Марс!

Увертюра

Ананасы в шампанском! Ананасы в шампанском!
Удивительно вкусно, искристо и остро!
Весь я в чем-то норвежском! Весь я в чем-то испанском!
Вдохновляюсь порывно! И берусь за перо!

Стрекот аэропланов! Беги автомобилей!
Ветропросвист экспрессов! Крылолет буеров!
Кто-то здесь зацелован! Там кого-то побили!
Ананасы в шампанском – это пульс вечеров!
В групе девушек нервных, в остром обществе дамском
Я трагедию жизни претворю в грезофарс…
Ананасы в шампанском! Ананасы в шампанском!
Из Москвы – в Нагасаки! Из Нью-Йорка – на Марс!

Пролетен ден

На К.М. Фофанов

Пролетен ден, горещ и дълъг –
градът от слънце е ослепен!
Аз пак съм – аз: отново млад съм!
И пак съм влюбен, развеселен!

Душата пее, с устрем в полето
и всички чужди зова на “ти”…
Какъв простор е! Какво небето!
На воля – песни! Всичко цъфти!

По-скоро – с бричка в пътя неравен!
В млади ливади – ти хукни!
В лицата гледай жените румени!
Като приятел врага целуни!

Шумете пролетни дъбрави!
Расти, трева! Люляк, цъфти!
Няма виновни: всички са прави,
във ден такъв ги благослови!

Весенний день

Дорогому К.М.Фофанову

Весенний день горяч и долог –
Весь город солнцем ослеплен!
Я снова – я: я снова молод!
Я снова весел и влюблен!

Душа поет и рвется в поле,
Я всех чужих зову на “ты”…
Какой простор! Какая воля!
Какие песни и цветы!

Скорей бы – в бричке по ухабам!
Скорей бы – в юные луга!
Смотреть в лицо румяным бабам!
Как друга, целовать врага!

Шумите вешние дубравы!
Расти, трева! Цвети, сирен!
Виновных нет: все люди правы
В такой благословенный день!

САМУИЛ МАРШАК
(1887 – 1964)


И стъпки, и глас са във времето тихи,
всички шумове и гласове.
Шумолят и работят те като мишки,
колелцата на нашите часове.

Лукавото време с минути играе,
то едри монети не ще.
А в сметката му дни, месеци, даже
– години седемдесет.

Стрелката секундна стремглаво се движи
по пътя си неотклоним.
Тъй влакът се носи в просторите нощни,
докато зад щорите спим.


И поступь и голос у времени тише
Всех шорохов, всех голосов.
Шуршат и работают тайно, как мыши,
Колесики наших часов.

Лукавое время играет в минутки,
Не требуя крупных монет.
Глядишь – на счету его круглые сутки,
И месяц, и семьдесят лет.

Сукендная стрелка бежит что есть мочи
Путем неуклонным своим.
Так поезд несется просторами ночи,
Пока мы за шторами спим.


Не знае вечността ни родство, нито племе.
ни болката от раждането и смъртта.
А нейната сестра по-малка – времето –
си има множество безчислено – деца.

Столетията отстраняват тежести.
И носят плодове – година, ден и час.
Додето имаме в ръце частица време,
то нека да работи и за нас.

И нека мери стъпките ни стихотворни,
дела, игри, пътуване, летеж.
И – дълго ли било или пък кратко –
със нас то нека нещо създаде.

Неразличимата и бягаща минута –
в света тя ражда подвиг или стих.
И гледаш – вечността – бездетна, суха,
децата сестрински осинови.


Не знает вечность ни родства, ни племени.
Чужда ей боль рождений и смертей.
А меньшой сестры ее – у времени –
Безчисленное множество детей.

Столетья разрешаются от бремени.
Плоды приносят год, и день, и час.
Пока в руках у нас частица времени,
Пускай оно работает для нас!

Пусть мерит нам стихи стопою четкою,
Работу, пляску, плаванье, полет
И – долгое оно или короткое –
Пусть вместе с нами что-то создает.

Бегущая минута незаметная
Рождает миру подвиг или стих.
Глядиш – и вечность, старая, бездетная,
Усыновит племянников своих.

А. А. АХМАТОВА
(1888 – 1966)

Реквием
(1935 –1940)

Не, и не под чужди небосвод,
не под защита на крилата чужди,
аз бях тогава с моя мил народ,
в нещастието бях със него, в нужда.
1961 г.

Вместо предисловие

В страшните години на ежовщината аз преживях седемнайсет месеца по затворническите опашки в Ленинград. Случи се веднъж, някой ме “позна”. Тогава стоящата зад мен жена с посинели устни, която, разбира се, никога в жи-вота си не бе чувала моето име, се сепна от свойственото за всички нас вцепенение и ме попита на ухо (там всички го-вореха шепнешком):
– А това Вие можете ли да го опишете?
И аз казах:
– Мога.
Тогава нещо като усмивка се плъзна по това, което ня-кога е било нейното лице.

1 април 1957 г.
Ленинград

Посвещение

Такава скръб огъва планините,
не тече великата река,
здрави са затворите тъмнични,
а зад тях “каторжнически ниши”,
смъртоносна, мъката е в тях.
Вятър свеж за някого полъхва,
а за някой залез се разнежва –
ний не знаем, ние сме все същите,
чуваме омразен ключ да стърже
и войниците със тежка стъпка.
Станали като за служба ранна,
крачим в столицата подивяла,
срещаме се, мъртво-бездиханни,
слънцето е ниско и Нева в мъгла е,
а далеч надеждата припява.
Но присъда…И сълзите рукват,
отделена е от всички тя,
от живота сякаш я изтръгват,
сякаш грубо я повалят възнак,
но върви…И олюлява се…Сама.
Где са днес, от зверските години,
моите приятелки случайни?
Взират ли се в бурите сибирски,
под луна какви провиждат дири?
Пращам им приветът си прощален.

Встъпление

Беше, когато единствено мъртвият
се усмихваше спокойно-радостен
и когато като придатък се люшкаше
край затворите си Ленинград.
И когато, безумни от мъка,
вече всички осъдени тръгваха,
кратка песничка на разлъка
свирише локомотив.
Звезди смъртни над нас горяха
и невинна се гърчеше Рус
под ботушите кървави, цяла,
и под гуми на черни маруси.

І.
На ръзсъмване те отведоха,
аз след тебе се носех в несвяст,
в тъмна стая децата трепереха,
свещ топеше се в иконостас.
Върху устните – студ иконен,
смъртна пот по челото блести…
Аз ще вия под кулите кремълски
като тези стрелецки жени.

ІІ.
Тих се лее тихи Дон,
месец жълт се вмъква в дом,
с накривена шапка влиза,
сянката ми тиха вижда.
Болна е тази жена,
Болна е и е сама.
Мъжът – в гроба, синът – в плен,
помолете се за мен.

ІІІ.
Не, това не съм аз, някоя друга страда,
не бих могла аз така, а то, що се случи,
с черно сукно нека покрият
и фенерите да изнесат…
Нощ.

ІV.
Ще покажа на теб, присмехулнице
и на всички приятели – мила,
царскоселска весела грешнице,
през живота ти какво ще мине –
триста часа, с храна в ръцете,
ти под Кръстовете ще стоиш,
и сълзата твоя, гореща
леда празничен ще прогори.
Там тъмнична топола се люшка,
и ни звук – а колко там
невиновни животи свъшват…

V.
Седемнайсет месеца крещя,
зова те в тоя дом,
и пред палача се топя,
мой син си, ужас мой.
Всичко обърка се вовек,
и не разбирам аз
сега кой звяр е, кой човек,
ще дойде ли смъртта.
И само бухнали цветя,
и звън кадилен, и следи
към нищото вървят.
И гледа ме право в очи,
и с близка гибел ме грози
огромната звезда.

VІ.
Леки седмици отлитат,
що се случи, не разбрах.
Как си, сине, във тъмницата,
бели нощи там блестят,
как отново те се взират
с ястребово зло око
и говорят за смъртта ти
и за твоя кръст висок.

VІІ.

Присъда

И се срути каменното слово
върху мойта още жива гръд.
Нищо, нали вече бях готова,
ще се справя някак в своя път.

Аз сега ще имам много работа:
трябва да убия паметта,
трябва да си вкаменя душата,
на живот да се науча пак.

Но…горещ е шепотът на лято,
зад прозореца е като взлом.
Знаех и предчувствах аз отдавна
този светъл ден и празен дом.

VІІІ.

Към смъртта

Ти все едно ще дойдеш – защо да не е днес?
Очаквам те – на мене ми е трудно.
Угасих светлината и дверите разкрих
пред теб, такава простичка и чудна.
Ти приеми какъвто искаш вид,
влети като снаряд отровен,
или се прокрадни – най-опитен бандит,
или ме отрови със дим тифозен.
Или пък с приказка, измислена от теб,
до втръсване на всички ни позната –
че виждам синя шапка и бледното лице
на домакина ни, домоуправител.
Мен все ми е едно. Дими над Енисей.
Полярната звезда застива.
И синият отблясък в любимите очи,
последен ужас го закрива.

ІХ.
С крило безумието вече
наполовина скри душата,
със вино огнено пои ме
и ме примамва в долината.

И аз разбрах, че длъжна съм
победата да му призная,
вглъбена в своя странен сън,
в бълнуването си незнайно.

То няма да ми позволи
със себе си да взема нищо,
(и да го моля до зори,
с молби да му досаждам нищи):

очите страшни на сина –
с окаменялото страдание,
нито на бурята деня,
в затвора – срещата в мълчание,

ни милите прохладни длани,
ни липовите сенки ведри,
ни светъл звук ще ми остане
от утешения последни.

Х.

Разпятие

Не рыдай Мене, Мати,
Во гробе зрящи.
(Не плачи за мен, Майко,
виждащият от гроба.)

1.
Хор ангелски часът велик възслави,
небето се разплави и сияй!
Продума на отца: “Защо си ме оставил!”
На Майката: “За Мене не ридай…”

2.
Мята се и плаче Магдалина,
Ученикът в ужас каменее,
там где Майката бе, мълчалива,
никой не посмя и да погледне.

Епилог

1.
Научих как лицата се стопяват,
как изпод клепките се сцежда страх,
как с клинописа си сурови страници
страданието пише върху тях.
Как къдрите от черни и от руси
внезапно посребряват като сняг,
усмивката увяхва върху устни,
уплаха тръпне в сухия им смях.
И не за себе си сега се моля,
за всички, с мен които бяха там
във зимен мраз, или на юли в зноя,
пред сляпата, червената стена.

2.
И пак приближава за поменът час,
аз виждам, аз чувам, и чувствам ви аз:
до прозореца, тази, приближила едва,
невървящата вече по родна земя,
и другата, дето разтърсва глава,
и казва: “Аз тук съм като у дома!”
Бих искала всички ви да назова,
но списъка взеха, имената не знам.
Огромен саван аз за тях изтъках
от думите бедни, дочути от тях.
Навсякъде, винаги спомням ги аз,
дори на бедата във новия час.
Ако мойте измъчени устни затворят,
стомилионен народ чрез които говори,
и мен нека те поменават така,
когато поема към вечността.
Ако пък някога в тази страна
решат за мен паметник да съградят,
на това тържество съгласна съм аз,
едничко условие имам към вас –
да не е до морето, дето аз се родих:
последната връзка там се стопи,
нито в царския парк, до заветния пън,
дето сянка ме търси, безутешна и в сън,
а тук, триста часа дето стоях
и за мене ключалка не се превъртя.
Защото дори и в смъртта се боя
да забравя на черни маруси гърма,
да забравя как хлопа омразна врата
и старица там вие, ранен сякаш звяр.
От моите бронзови клепки тогаз,
топящ се, снегът да се стича в сълза.
Там гълъб тъмничен да гука едва,
и кораби тихо до плуват в Нева.

Реквием
(1935 – 1940)

Нет, и не под чужим небосводом,
И не под защитой чуждых крыл,
Я была тогда с моим народом,
Там, где мой народ, к несчастью, был.
1961 г.

Вместо предисловие

В страшные годы ежовщины я провела семнадцать месяцев в тюремных очередях в Ленинграде. Как-то раз кто-то “опознал” меня. Тогда стоящая за мной женщина с голубыми губами, которая, конечно, никогда в жизни не слыхала моего имени, очнулась от свойственного нам всем оцепенения и спросила меня на ухо (там все говорили шепотом):
– А это вы можете описать?
И я сказала:
– Могу.
Тогда что-то вроде улыби скользнуло по тому, что некогда было ее лицом.

1 апреля 1957 года.
Ленинград

Посвящение

Перед этим горем гнутся горы,
Не течет великая река,
Но крепки тюремные затворы,
А за ними “каторжные норы”
И смертельная тоска.
Для кого-то веет ветер свежий,
Для кого-то нежится закат –
Мы не знаем, мы повсюду те же,
Слышим лишь ключей постылый скрежет
Да шаги тяжелые солдат.
Подымались как в обедне ранней,
По столице одичалой шли,
Там встречались, мертвых бездыханней,
Солнце ниже, и Нева туманней,
А надежда все поет вдали.
Приговор… И сразу слезы хлынуть,
Ото всех уже отделена,
Словно с болью жизнь из сердца вынут,
Словно грубо навзничь опрокинут,
Но идет…Шатается…Одна.
Где теперь невольные подруги
Двух моих осатанелых лет?
Что им чудится в сибирской вьюге?
Что мерещится им в лунном круге?
Им я шлю прощальный мой привет.

Март 1940

Вступление

Это было когда улыбался
Только мертвый, спокойствию рад.
И ненужным привеском болтался
Возле тюрем своих Ленинград.
И когда, обезумев от муки,
Шли уже осужденных полки
И короткую песню разлуки
Паровозные пели гудки,
Звезды смерти стояли над нами
И безвинная корчилась Русь
Под кровавыми сапогами
И под шинами черных марусь.

І.
Уводили тебе на рассвете,
За табой, как на выносе, шла,
В темной горнице плакали дети,
У божницы свеча оплыла.
На губах твоих холод иконки,
Смертный пот на челе… Не забыть!
Буду я, как стрелецкие женки,
Под кремлевскими башнями вить.

1935.Осень.Москва.

ІІ.
Тихо лется тихий Дон,
Желтый месяц входит в дом,
Входит в шапке набекрень,
Видит желтый месяц тень.
Это женщина больна.
Это женщина одна.
Муж в могиле, сын в тюрьме,
Помолитесь обо мне.

ІІІ.
Нет, это не я, это кто-то другой страдает,
Я бы так не могла, а то, что случилось,
Пусть черные сукна покроют,
И пусть унесут фонори…
Ночь.

ІV.
Показать бы тебе, насмешнице
И любимице всех друзей,
Царскосельской веселой грешнице,
Что случится с жизнью твоей –
Как трехсотая, с передачею,
Под Крестами будешь стоять
И своею слезой горячею
Новогодний лед прожигать.
Там тюремный тополь качается,
И ни звука – а сколько там
Неповинных жизней кончается…
1938 г.

V.
Семнадцать месяцев кричу,
Зову тебя домой,
Кидалась в ноги палачу,
Ты сын и ужас мой.
Все перепуталось навек,
И мне не разобрать
Теперь, кто звер, кто человек,
И долго ль казни ждать.
И только пышные цветы,
И звон кадильный, и следы
Куда-то в никуда.
И прямо мне в глаза глядит
И скорой гибелью грозит
Огромная звезда.

1939

VІ.
Легкие летят недели.
Что случилось не пойму.
Как тебе сынок в тюрьму
Ночи белые глядели,
Как они опять глядят
Ястребиным жарким оком,
О твоем кресте высоком
И о смерти говорят.

1939. Весна

VІІ.

Приговор

И упало каменное слово
На мою еще живую грудь.
Ничего, ведь я была готова,
Справлюсь с этим как-нибудь.

У меня сегодня много дела:
Надо память до конца убыть,
Надо, чтоб душа окаменела,
Надо снова научиться жить.

А не то…Горячий шелест лета
Словно праздник за моим окном.
Я давно предчувствовала этот
Светлый день и опустелый дом.

1939. Лето. Фонтанный Дом.

VІІІ.

К смерти

Ты, все равно придешь – зачем же не теперь?
Я жду тебя – мне очень трудно.
Я потушила свет и отворила дверь
Тебе, такой простой и чудной.
Прими для этого какой угодно вид,
Ворвись отравленным снарядом
Иль с гиркой подкрадись, как опытный бандит,
Иль отрови тифозным чадом.
Иль сказочкой, придуманной табой
И всем до тошноты знакомой, –
Чтоб я увидела верх шапки голубой
И бледного от страха управдома.
Мне все равно теперь. Клубится Енисей.
Звезда Полярная сияет.
И синий блеск возлюбленных очей
Последний ужас застилает.

19 август 1939.
Фонтанный Дом

ІХ.
Уже безумие крылом
Души накрыло половину,
И поит огненным вином
И манит в черною долину.

И поняла я, что ему
Должна я уступить победу,
Прислушываясь к своему
Уже как бы к чужому бреду.

И не позволит ничего
Оно мне унести с собою
(Как ни упрашивать его
И как ни докучать молбою):

Ни сына страшные глаза –
Окаменелое страданье,
Ни день, когда пришла гроза,
Ни час тюремного свиданья,

Ни милую прохладу рук,
Ни лип взволнованные тени,
Ни отдаленный легкий звук –
Слова последних утешений.

4 мая 1940

Х.

Распятие

Не рыдай Мене, Мати,
Во гробе зрящи.

1.
Хор ангелов великий час восславил,
И небеса расплавились в огне.
Отцу сказал: “Почто меня оставил!”
А Матери: “О, не рыдай Мене…”

2.
Магдалина билась и рыдала,
Ученик любимый каменел

А туда, где молча Мать стояла,
Так никто взглянуть и не посмел.

Эпилог

1.
Узнала я, как опадают лица,
Как из-под век выглядывает страх,
Как клинописи жесткие страницы
Страдание выводит на щеках,
Как локоны из пепельных и черных
Серебрянными делаются вдруг,
Улыбка вянет на губах покорных,
И в сухоньком смешке дрожит испуг.
И я молюсь не о себе одной,
А обо всех, кто там стоял со мною
И в лютый холод, и в июльский зной
Под красною, ослепшею стеною.

2.
Опять поминальный приблизился час.
Я вижу, я слышу, я чувствую вас:
И ту, что едва до окна довели,
И ту, что родимой не топчет земли,
И ту, что, красивой тряхнув головой,
Сказала: “Сюда прихожу, как домой!”
Хотелось бы всех поименно назвать,
Да отняли список, и негде узнать.
Для них соткала широкий покров
Из бедных, у них же подслушанных слов.
О них вспоминаю всегда и везде,
О них не забуду и в новой беде,
И если зажмут мой измученный рот,
Которым кричит стомилионный народ,
Пусть так же они поминают меня
В конун моего погребального дня.
А если когда-нибудь в этой стране
Воздвигнуть задумают памятник мне,
Согласье на это даю торжество,
Но только с условьем – не ставить его
Ни около моря, где я родилась:
Последняя с морем разорвана связь,
Ни в царском саду у заветного пня,
Где тень безутешная ищет меня,
А здесь, где стояла я триста часов
И где для меня не открыли засов.
Затем, что и в смерти блаженной боюсь
Забыт громыхание черных марусь,
Забыт как постылая хлюпала дверь
И выла старуха как раненый зверь.
И пусть с неподвижных и бронзовых век,
Как слезы, струится подтаявший снег.
И голуб тюремный пусть гулит вдали,
И тихо идут по Неве корабли.

1940, март
Фонтанный Дом

БОРИС ПАСТЕРНАК
(1890 – 1960)


Да любиш други – тежък кръст,
а ти прекрасна си, без сянка,
и тайната на прелестта ти –
е сякаш на живота тайна.

Напролет се дочува шепот
и шум от новини и истини.
Ти от такова си семейство.
И като въздух си, без корист ти.

Да се събудиш и прозреш,
словестният боклук отръскал,
без да боклучиш – ти живей,
голяма хитрост не се иска.


Любить иных – тяжелый крест,
А ты прекрасна без извилин,
И прелести твоей секрет
Разгадке жизни равносилен.

Весною слышен шорох снов
И шелест новостей и истин.
Ты из семьи таких основ.
Твой смысл, как воздух, бескорыстен.
Легько проснуться и прозреть,
Словесный сор из сердца вытрясть
И жить, не засоряясь впредь,
Все это – не большая хитрость.


Никой няма да е в къщи,
освен полумракът. Зимен
ден прозирен ще се мръщи
през завесите открити.

Само бели мокри топки
ще се мяркат, претъркалят.
Само покрив, сняг и още
покрив, сняг – и никой. Бяло.

Пак ще ме зачеркне иня,
ще ме увлекат мен пак –
миналото ми униние
и от друга зима знак.

И отново ще ме бодне
непростената вина.
И прозорчето кръстато
ще притисне дървен глад.

Но внезапно по пердето
ще пробегне тръпка в миг,
тишината, с стъпки мереща,
ти пред мен ще се явиш.

Ще застанеш на вратата,
без прищявка, в нещо бяло.
Сякаш роклята ушита е
от снежинки на парцали.


Никого не будет в доме,
Кроме сумерек. Один
Зимний день в сквознов проеме
Незадернутых гардин.

Только белых мокрых комьев
Быстрый промельк маховой.
Только крыши, снег и кроме
Крыш и снега, – никога.

И опять зачертит иней,
И опять, завертит мной
Прошлогоднее унынье
И дела зимы иной,

И опять кольнут доныне
Не отпущенной виной,
И окно по крестовине
Сдавит голод дровяной.

Но нежданно по портьере
Пробежит вторженья дрожь.
Тишину шагами меря,
Ты, как будущность, войдешь.

Ты появишься у двери
В чем-то белом, без причуд,
В чем-то впрямь из тех материй,
Из которых хлопья шьют.


Ти тук си, заедно сме с теб.
Присъствието ти е като град,
като притихналият Киев,
от знойните лъчи облят,

заспиващ и неотпочинал,
от сън оборен, непреборен,
ненужното от свойта шия
отхвърлящ – сякаш яка потна;

във който с мокрите листа,
по тъкмо минати препятствия,
над победените мостове,
морни, тополите тълпят се.

Ти мисъл си, че тоя Днепър,
в зелена кожа цял прошит,
е тъжна книга за недрата
на записките ни различни.

Присъствието ти е зов,
по пладне, скоро аз да седна,
и препрочитайки го пак,
да впиша твоето съседство.


Ты здесь, мы в воздухе одном.
Твое присуствие, как город,
Как тихий Киев за окном,
Который в зной лучей обернут,

Который спит, не опочив,
И сном борим, но не поборот,
Срывает с шеи кирпичи,
Как потный чесучовый ворот,

В котором, попотев листвой
От взятых только що препятствий,
На побежденной мостовой
Устало тополя толпятся.

Ты вся, как мысль, что этот Днепр
В зеленой коже рвов и стежек,
Как жалобная книга недр
Для нашей записей разхожих.

Твое присуствие, как зов
За полдень, поскорей усестсья
И, перечтя его с азов,
Вписать в него твое соседство.

ОСИП МАНДЕЛЩАМ
(1891 – 1938)


Тревите пъстри щом повяхват
и църквата кънтяща празна е,
във тъмнината – змей лукав – аз,
към Кръста се промъквам тайно.

С монашеска смиреност пия
сърцата съсредоточени,
тъй както безнадежност пие
кипарис от небе вглъбено.

Обичам веждите извити
и ликовете на светците,
от злато и от кръв, петната
на статуите по телата.

И може би в мечтите мами ни
пак този призрак на плътта,
прониква той между парцалите
и диша съдбоносна страст.


Когда мозаик никнут травы
И церковь гулкая пуста,
Я в темноте, как змей лукавый,
Влачусь к подножию креста.
Я пью монашескую нежность
В сосредоточенных сердцах,
Как кипариса безнадежность
В неумолимых высотах.

Люблю изогнутые брови
И краску на лице святых,
И пятна золота и крови
На теле статуй восковых.

Быт может, только призрак плоти
Обманывает нас в мечтах,
Просвечивает меж лохмотий,
И дышит в роковых страстях.


Светлината ненавиждам
на звезди еднообразни.
Здравей, бълнуване предишно –
кула моя, с остър ръст!

Бъди дантела, бъди камък,
стани и паяжина ти,
гръдта на пустото Небе,
с иглата тънка нарани.

Ще дойде, знам, и моя ред –
размаха чувам на крила.
Ала къде ще иде, где,
на мисъл живата стрела?

Ще свърши моят път и срок
и може би ще дойда пак:
там – да обичам аз не мога,
тук – да обичам се боя…


Я ненавижу свет
Однообразных звезд.
Здравствуй, мой давний бред –
Башни стрельчатый рост!

Кружевом, камен, будь
И паутиной стань,
Небо пустую грудь
Тонкой иглою рань!

Будет и мой черед –
Чую размах крыла.
Так – ну куда уйдет
Мысли живой стрела?

Или свой путь и срок
Я изчерпав, вернусь:
Там – я любить не мог,
Здесь – я любитя боюсь…

МАРИНА ЦВЕТАЕВА
(1892 – 1941)

В Рая

Притиска тежък спомен мойте плещи,
за земното и в Рая ще заплача,
словата стари няма в новата ни среща
да премълча.

Където сонм от ангели прелита стройно,
где има арфи, лилии и детски хор,
където всичко е в покой, аз безпокойно
ще търся твоя взор.

Виденията с присмех съпровождаща,
самотна сред невинно-строги деви,
аз пак ще пея – земната, и чуждата,
земни напеви!

Притиска тежък спомен мойте плещи,
ще дойде миг – сълзите не ще скрия…
Ни тук, ни там – не трябват нийде срещи,
и не за тях ще се събудим в рая ние!

В Раю

Воспоминанье слишком давит плечи,
Я о земном заплачу и в раю,
Я старых слов при нашей новой встрече
Не утаю.
Где сонмы ангелов летают стройно,
Где арфы, лилии и детский хор,
Где все покой, я буду беспокойно
Ловить твой взор.

Виденья райские с усмешкой провожая,
Одна в кругу невинно-строгих дев,
Я буду петь, земная и чужая,
Земной напев!

Воспоминанье слишком давит плечи,
Настанет миг – я слез не утаю…
Ни здесь, ни там, – нигде не надо встречи,
И не для встреч проснемся мы в раю!


Зная правдата! Всички минали истини – точно!
Не трябва хората един срещу друг да се борят!
Вижте: вечер е, гледайте: нощ иде скоро.
За какво – поети, любовници, пълководци?

Вече вятър промъква се, и земята е вече в роса,
вече скоро, звездна, в небето ще застине фъртуната,
и ще легнем всички ние скоро под тази земя,
да заспим, на която си пречехме един другиму.


Я знаю правду! Все прежние правды – прочь!
Не надо людьям с людьми на земле бороться!
Смотрите: вечер, смотрите: уж скоро ночь.
О чем – поэты, любовники, полководцы?

Уж ветер стелется, уж земля в росе,
Уж скоро звездная в небе застынет вьюга,
И под землею скоро уснем мы все,
Кто на земле не давали уснуть друг другу.


За звярът – бърлога,
за странника – път,
за мъртвия – дрога,
всекиму – своето.

Жена – да лукави,
за царя – управа,
за мен пък – да славя
името твое.


Зверю – берлога,
Страннику – дорога,
Мертвому – дроги,
Каждому – свое.

Женщине – лукавить,
Царю – править,
Мне – славить
Имя твое.


Горчив! Горчив! Привкус вечен
върху устните ти, страст!
Горчи! Горчи! Тежест вечна –
се стоварва върху нас.

Със горчивина – целувам
всеки – хубав бил, и млад.
Ти с горчивина пък друга
водиш за ръка в нощта.

С хляб те дъвча, с вода давя
скръб-горчива, горчив вкус.
Знам, расте трева такава
по ливадите ти, Рус.


Горечь! Горечь! Вечный привкус
На губах твоих, о страсть!
Горечь! Горечь! Вечны искус –
Окончательнее пасть.

Я от горечи – целую
Всех, кто молод и хорош.
Ты от горечи – другую
Ночью за руку ведешь.

С хлебом ем, с водой глотаю
Горечь-горе, горечь-грусть.
Есть одна трава такая
На лугах твоих, о Русь.


Младата гора разлистена
изпоряза я дървар.
Бог каквото е замислил –
пререши Човекът-цар.

Там гора не се полюшва –
само пънове, ръжда.
И сред гласовете близки,
чужд, дочувам твоя глас.

Все ми се привиждат дивни
очи тъмни – взрени в мен.
– Ние с теб сме – неразривни,
неразривни врагове.


Молодую рощу шумную –
Дровосек перерубил.
То, что господом задумано –
Человек перерешил.

И уж роща не колышиться –
Только пни, покрыты ржой.
В голосах родных мне слышится
Темный голос твой чужой.

Все мерещатся мне дивные
Темных глаз твоих круги.
– Мы с тобою – неразрывные,
Неразрывные враги.


Свежда се, свежда челото тежко,
като клас се привежда, чака жътвар.
Приятелю! Равнодушието е лошо нещо,
ожесточава сърцето то.

Милостив е жетварят: ще пожъне, ще свърже,
ще прорастне отново полето с трева…
А равнодушния – бог ще накаже!
Страшно е – стъпваш по жива душа.

Приятелю! Неизживяната нежност – души.
Ще приема, дори любовта да е грош!
Равнодушен приятелю! – тъй е страшно да слушаш
пустият дом посреднощ!


Клонится, клонится лоб тяжелый,
Колосом клонится, ждет жнеца.
Друг! Равнодушье – дурная школа!
Ожесточает оно сердца.

Жнец – милосерден: сожнет и свяжет,
Поле опять прорастет травой…
А равнодушного – бог накажет!
Страшно ступать по душе живой.

Друг! Неизжитая нежность – душит.
Хоть на алтын полюби – приму!
Друг равнодушный! – так страшно слушать
Черную полночь в пустом дому!


Ако е родена душата крилата –
за какво са є къщи или палати!
И Чингис хан защо є е, и защо є е Орда!
В този свят враговете за мене са двама,
двама близнаци – неразривно слети:
гладът на гладните, ситостта на ситите!


Если душа родилась крылатой –
Что ей хоромы и что ей хаты!
Что Чингис хан ей и что – Орда!
Два на миру у меня врага,
Два близнеца – неразрывно-слитых:
Голод голодных – и сытость сытых!


Малък мой домашен дух,
мой домашен гений!
Виж раздялата на две
сродни взъхновения!

Жал ми е, че във пещта
жар е, а не виждаш!
На вратата – звезда в нощ! –
блеснеш, и излизаш!

Роклите ти там висят –
плод ли забранен са?
Пред прозореца тавански –
парк цъфти безцелно.

Гълъби в стъклото чукат –
с тях така е скучно!
Ветровете ме приветстват –
Бог с тях, с ветровете!

Те не могат да рекат
на ятата сиви –
с чудодейния ти глас,
ласкаво: – Марина!


Маленкий домашний дух,
Мой домашний гений!
Вот оно, разлука двух
Сродных вдохновений!

Жалко мне, когда в печи
Жар – а ты не видишь!
В дверь – звезда в моей ночи! –
Не взойдешь, не выдешь!

Платьица твои висят,
Точно плод запретный.
На окне чердачном – сад
Расцветает – тщетно.

Голуби в окно стучат, –
Скучно с голубями!
Мне ветра привет кричат, –
Бог с ними, с ветрами!

Не сказать ветрам седым,
Стаям голубиным –
Чудодейственным твоим
Голосом: – Марина!


Виждам те аз черноока – раздяла!
Висока – раздяла! – Самотна – раздяла!
С усмивка, която като нож е – раздяла!
Съвсем не прилична на мене – раздяла!

На всички майки, умиращи рано,
и на моята майка приличаш – раздяла!
Ти във антрето оправяш воала,
ти Анна над спящия син си – раздяла!

Отърсваш се ти – и в дома ми се мяркаш
жълтоока циганка! – молдованка – раздяла!
Без да чукаш – раздяла! – като вихър заразен
в домовете нахлуваш – като треска, – раздяла!

И гориш, и звъниш, и тропаш, свистиш,
и ревеш, и боботиш – и – коприна разкъсана –
като сив вълк, – раздяла! – не жалиш ни дядо,
ни внука– раздяла!
Бухал-птица – раздяла! В степ кобила, – раздяла!

И потомка на Разин – широкоплещест, яростен,
рижав,
разрушителка, нима теб не видях – раздяла.
– Разрушителка, и разхвърляща, и разпиляваща?
———
Ти сега се наричаш Марина – раздяла!


Я виже тебя черноокой, – разлука!
Высокой, – разлука! – Одинокой, – разлука!
С улыбкой, сверкнувшей, как ножик, – разлука!
Совсем на меня не похожей – разлука!

На всех матерей, умирающих рано,
На мать и мою ты похожа, – разлука!
Ты так же вуаль оправляешь в прихожей.
Ты Анна над спящим Сережей, – разлука!

Стрясается – в дом забредешь желтоглазой
Цыганкой, – разлука! – молдованкой, – разлука!
Без стука, – разлука! – Как вихрь заразный
К нам в жилы врываешься – лихорадкой, – разлука!

И жжешь, и звенишь, и топочешь, и свищешь,
И ревешь, и рокочешь – и – разорванным шелком –
Серым волком, – разлука! – Не жалея ни деда,
ни внука, – разлука!
Филином-птицей – разлука! Степной кобылицей, –
разлука!
Не потомком ли Разина – широкоплечим, ражим,
Рыжим

Я погромщиком тебя увидала, – разлука.
–    Погромщиком, выпускающим кишки и перины?…
———
Ты нынче зовешься Мариной, – разлука!


Не съм чернокнижница! В бялата книга
на далнини Донски –  поглед взрях!
Гдето и да си – ще те настигна,
ще те изстрадам – ще те върна назад.

Като от кедър, със гордостта си,
света озарявам: плуват кораби там,
зари там се реят… Недрата морски
ще преобърна – ще те върна, знам.

Ти ме изстрадай! Аз съм навсякъде:
зора и руда съм, въздишка и хляб,
аз съм, ще бъда, и ще намеря
твоите устни, като душа – бог:

чрез твойто дихание – в часа ти хрипкав,
през живия плет на съда архангелски,
с уста, от шиповете окървавена,
от одъра аз ще те вдигна – жив.

Предай се! Това съвсем не е приказка!
– Предай се! – Стрелата, описва кръжец…
– Предай се! – не се е спасил до днес никой
от настигащия го, без ръце:

чрез дихание…(Перси, с пяна покрили
клепки, не виждат, устата им – в слюда…)
Като прозорливеца – Самуила,
ще те измамя – и сама ще се върна:

защото с тебе е другата, и към Съдния
Ден не я тегли…
Вия се, продължавам.
Аз съм, ще бъда аз, и ще намеря
Душата ти, като устни – уста

упокояваща…


Не чернокнижница! В белой книге
Далей донских навострила взгляд!
Где бы ты ни был – тебя настигну,
Выстрадаю – и верну назад.

Ибо с гордыни своей, как с кедра,
Мир озираю: плывут суда,
Зарева рыщут… Морские недра
Выворочу – и верну со дна!

Перестрадай же меня! Я всюду:
Зори и руды я, хлеб и вздох,
Есмь я, и буду я, и добуду
Губы – как душу добудет бог:

Через дыхание – в час твой хриплый,
Через архангельского суда
Изгороди! – Все  уста о шипья
Выкровяну и верну с одра!

Сдайся! Ведь это совсем не сказка!
– Сдайся! – стрела, описавши круг…
– Сдайся! – Еще ни один не спасся
От настигающего без рук:

Через дыхание…(Перси взмыли,
Веки не видят, вкруг уст – слюда…)
Как прозорливеца – Самуила
Выморочу – и вернусь одна:

Ибо другая с тобой, и в Судный
День не тягаются…
Вьюсь и длюсь.
Есмь я, и буду я, и добуду
Душу – как губы добудет уст

Упокоительница…

ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИ
(1893 – 1930)

Чуйте!

Чуйте!
Нали, щом звездите се запалват –
значи – това на някого е нужно?
Значи – някой иска те да бъдат?
Значи – някой нарича бисерни
тези храчки?
И мятайки се
във виелицата на жарта пладнешка,
втурва се към бога,
бои се, че е закъснял
и плаче,
целува жилестата му ръка
и моли –
непременно да има звезда! –
кълне се –
че няма как да понесе
тази беззвездна мъка!
А после,
върви тревожен,
но спокоен външно.
И някому говори:
“Нали, сега ти няма нищо?
Не ти е страшно?
Да!?”

Чуйте!
Нали, ако звездите
изгряват –
значи – това на някого е нужно?
Значи – това е необходимо,
за да може всяка вечер
над покривите
да пламва, макар и една, звезда?!

Послушайте!

Послушайте!
Ведь, если звезды зажигают –
Значит – это кому-нибудь нужно?
Значит – кто-то хочет, чтобы они были?
Значит – кто-то называет эти плевочки
Жемчужиной?
И надрываясь
В метелях полуденной пыли,
Врывается к богу, боится, что опоздал,
Плачет,
Целует ему жилистую руку,
Просит –
Чтоб обязательно была звезда! –
Клянется –
Не перенесет эту беззвездную муку!
А после
Ходит тревожный,
Но спокойный наружно.
Говорит кому-то:
“Ведь теперь тебе ничего?
Не страшно?
Да!?”
Послушайте!
Ведь, если звезды
Зажигают –
Значит – это кому-нибудь нужно?
Значит – это необходимо,
Чтобы каждый вечер
Над крышами
Загоралась хоть одна звезда?!

А вие можете ли?

Аз боядисах делника веднага,
плисвайки го със боя от чашата;
аз ви посочих блюдото с пихтия рибна
върху скулите на океана.
Върху люспите на тенекиената риба
прочетох зов на нови устни.
А вие можете ли
да изсвирите Ноктюрно
със флейтата на водосточните тръби?

А вы могли бы?

Я сразу смазал карту будня,
Плеснувши краску из стакана;
Я показал на блюде студня
Косые скулы океана.
На чешуе жестяной рыбы
Прочел я зовы новых губ.
А вы
Ноктюрн сыграть
Могли бы
На флейте водосточных труб?

ГЕОРГИЙ ИВАНОВ
(1894 – 1958)


Над морето във розово се издига луна.
И бутилка със вино зеленее в леда.

Уморено, полюшват се двойките влюбени
на хавайска китара под струни изгубени.

– Послушай! О, колко отдавна бе то,
сякаш също морето е и това вино.

Сякаш същата музика, и от същите струни,
ти послушай, послушай – така ми се струва…

– Не, приятелю скъп, то е грешка това.
Ний на друга планета живяхме тогаз.

И сме тъй уморени, и сме толкова стари –
и за нежния валс, и за тези китари.


Над розовым морем вставала луна,
В льду зеленела бутылка вина.

И томно кружились влюбленные пары
Под жалобный рокот гавайской гитары.

– Послушай! О как это было давно,
такое же море и то же вино.

Мне кажется, будто и музыка та же
Послушай, послушай – мне кажется даже…

– Нет, вы ошибаетесь, друг дорогой.
Мы жили тогда на планете другой.

И слишком устали, и слишком стары
Для этого вальса и этой гитары.


Ще дойдат студове,
ще се посипят листи,
водата – ще е лед,
моя Любов, а ти?

И бял, кристален сняг
потока ще покрие,
мигът ще е без ласка,
моя Любов, а ти?

Но с пролетта добра
снегът ще се стопи.
Ще дойде топлина –
моя Любов, а ти?


Настанут холода,
осыпятся листы –
И будет льдом – вода,
Любовь моя, а ты?
И белый, белый снег
Покроет гладь ручья
И мир лишится нег…
А ты, Любовь моя?

Но с милою весной
Снега растают вновь.
Вернутся свет и зной –
А ты, моя Любовь?

СЕРГЕЙ ЕСЕНИН
(1895 – 1925)

Писмо до мама

Жива ли си още, мила мамо?
Аз съм жив. Приветствам те сега!
Над дома ни нека да струи отрано
неизказана вечерна светлина.

Пишат, че стаена във тревога,
ти тъгуваш дълго все за мен;
че на пътя междуселски ходиш
в старото, износено сетре.

Че във мрака син и привечерен
теб ти се привижда все едно:
във кръчмарска свада как, неверен,
ме пробожда остро фински нож.

Нищо, скъпа, нищо! Успокой се.
Празна работа, измислица, мълва.
Чак такъв пияница не съм, че
без да те погледна, да умра.

Както и преди съм много нежен
и мечтая само за това:
час по-скоро от тъга метежна
да избягам бързо у дома.

Ще се върна, щом развие гранки
бялата градина в пролетта.
Само ти не ме буди тъй рано,
както преди толкова лета.

Отмечтаното недей събужда
и несбъдното – не мисли.
Твърде ранни загуби и нужда
аз изпитах в моя път и дни.

Да се моля ти не ме учи. Не трябва!
Вече няма връщане назад.
Ти си ми единствена отрада,
ти единствена си ми и светлина.

Забрави за своята тревога,
не тъгувай дълго все за мен.
И на пътя не ходи отново
в старото, износено сетре.

Письмо матери

Ты жива еще, моя старушка?
Жив и я. Привет тебе, привет!
Пусть струится над твоей избушкой
Тот вечерний несказанный свет.

Пишут мне, что ты, тая тревогу,
Загрустила шипко обо мне,
Что ты часто ходишь на дорогу
В старомодном ветхом шушуне.

И тебе в вечернем синем мраке
Часто видится одно и то ж:
Будто кто-то мне в кабацкой драке
Саданул под сердце финский нож.

Ничего, родная! Успокойся.
Это только тягостная бредь.
Не такой уж горький я пропойца,
Чтоб, тебя не видя, умереть.

Я по-прежнему такой же нежный
И мечтаю только лишь о том,
Чтоб скорее от тоски мятежной
Воротиться в низенький наш дом.

Я вернусь, когда раскинет ветви
По-весеннему наш белы сад.
Только ты меня уж на рассвете
Не буди, как восемь лет назад.

Не буди того что отмечталось,
Не волнуй того, что не сбылось –
Слишком раннюю утрату и усталость
Испытать мне в жизни привелось.

И молиться не учи меня. Не надо!
К старому возврата больше нет.
Ты одна мне помощь и отрада,
Ты одна мне несказанный свет.

Так забудь же про свою тревогу,
Не грусти так шипко обо мне.
Не ходи так часто на дорогу
В старомодном ветхом шушуне.


На Л. И. Кашина

Прическата зелена,
девическа гръдта,
о, тъничка брезичке,
над езерна вода!
Що вятърът ти шепне?
И пясъкът звъни?
Или в косите искаш
лунен гребен ти?

Открий ми свойта тайна
на мислите дървесни,
обикнах аз печалния
и мил твой шум, предесенен.

Брезичката отвърна:
“Приятел любопитен,
във тази нощ призвездна
пастир тук ля сълзите си.

Луната сенки стели,
блести зеленина,
за голите колени
прегърна ме той сам.

С въздишка глуха каза,
на вейки под звъна:
“Прощавай гълъбице,
до новите ята.”


Л. И. Кашиной

Зеленая прическа,
Девическая грудь,
О тонкая березка,
Что загляделась в пруд?

Что шепчет тебе ветер?
О чем звенит песок?
Иль хочешь в косы-ветви
Ты лунный гребешок?
Открой, открой мне тайну
Твоих древесных дум,
Я полюбил печальный
Твой предосенний шум.

И мне в ответ березка:
“О любопытный друг,
сегодня ночью звездной
здесь слезы лил пастух.

Луна стелила тени,
Сияли зеленя.
За голые колени
Он обнимал меня.

И так, вздохнувши глубко,
Сказал под звон ветвей:
“Прощай, моя голубка,
до новых журавлей”.


Притъпкан снегът се троши, раздробява,
отгоре, измръзнала, свети луна.
Родната виждам, отново, ограда
и през виелицата светлина.

Всички бездомни сме, колко е нужно нам.
Това ми бе дадено, за него и пея.
Ето че пак със близките хапвам
и старата моя майчица гледам.

И тя ме гледа, а очите є плачат,
тихо, безмълвно, сякаш без мъка.
Посяга да вземе чайната чашка –
чайната чашка є се изплъзва.

Мила, добричка, старичка, нежна,
не другарувай със тъжните мисли.
Слушай – под звук на хармоника снежна
ще ти разкажа за моите истини.

Много видял съм и много съм странствал,
много обичал съм, много съм страдал.
И затова хулиганствах, пиянствах,
ала от теб по-добра не познавам.

Ето, на печката пак се посгрявам,
захвърлил ботинки, съблякъл палто.
Живнал съм пак и се надявам,
както във детството – на по-добро.

А зад прозореца в бурята хлипаща,
в дивата, шумна виелица страшна,
все ми се струва – липите  скриптят,
липите бели в градината наша.


Снежная замять дробится и колется,
Сверху озяпшая светит луна.
Снова я вижу родную околицу,
Через метель огонек у окна.

Все мы бездомники, много ли нужно нам,
То, что далось мне, про то и пою.
Вот я опять за родительским ужином,
Снова я вижу старушку мою.

Смотрит, а очи слезятся, слезятся,
Тихо, безмолвно, как будто без мук.
Хочет за чайную чашку взяться –
Чайная чашка скользит из рук.

Милая, добрая, старая, нежная,
С думами грустными ты не дружись,
Слушай – под эту гармонику снежную
Я расскажу про свою тебе жизнь.

Много я видел, и много я странствовал,
Много любил я и много страдал,
И оттого хулиганил и пьянствовал,
Что лучше тебе никого не видал.

Вот и опять у лежанки я греюсь,
Сбросил ботинки, пиджак свой раздел.
Снова я ожил и снова надеюсь
Так же, как в детстве, на лучший удел.

А за окном под метельные всхлипы,
В диком и шумном метельном чаду,
Кажется мне – осыпаются липы,
Белые липы в нашем саду.


Клен мой, оголял ти, клен обледенял,
Защо стоиш приведен в метилицата бяла?

Нещо си видял ли? Или нещо чул си?
Сякаш накрай село на разходка бил си.

Като страж пиян ти, излязъл на пътя,
потънал си в пряспа и в снега премръзнал.

Ах, и сам аз днеска, някак неустойчив,
след гуляй с другари, как дома да дойда.

Там върбица срещнах, бор там забелязах,
пях им в снежна буря песничка за лято.

На себе си изглеждам като този клен,
но не оголял съм, а – целият зелен.
И, изгубил скромност, оглупял без нужда,
брезичката прегърнах като жена чужда.


Клен ты мой опавший, клен заледенелый,
Что стоиш нагнувшись под метелю белой?

Или что увидел? Или что услышал?
Словно за деревню погулять ты вышел.

И, как пьяный сторож, выдя на дорогу,
Утонул в сугробе, приморозил ногу.

Ах, и сам я нынче чтой-то стал нестойкий,
Не дойду до дома с дружеской попойки.

Там вон встретил вербу, там сосну приметил,
Распевал им песни под метель о лете.

Сам себе казался я таким же кленом,
Только не опавшим, а вовсю зеленым.

И, утратив скромность, одуревши в доску,
Как жену чужую, обнимал березку.

ВСЕВОЛОД РОЖДЕСТВЕНСКИ
(1895 – 1977)

Руска природа

Ти до люлката ми си стояла,
твоите песни в полусън долавях,
и лястовички си ми подарявала,
усмивката на слънце през дъжда.

Когато в миг изменяха ми силите,
сърцето ми опарваше сълза,
със мен като сестра ти раговаряше,
със шумоленето на ласкава бреза.

Не си ли ти, която ме научи,
в годините, под буря на беда,
аз като бор в земята да се враствам,
да не превивам никога снага?

В теб е величието на народа
и на душата му безкрайните поля,
и руската замислена природа,
за мене истинска красавица е тя!

В лицето ти се вглеждам – всичко минало,
и бъдещето виждам в него аз.
Във буря неочаквана, в покой ли,
сърцето майчино ще призова.

И зная – в ширинета изкласили,
горски простори, разлив на река –
ти всичко си в света, извор на сили
да свърша нещо вдъхновено през века!

Русская природа

Ты у моей стояла колыбели,
Твои я песни слышал в полусне,
Ты ласточек дарила мне в апреле,
Сквозь дождик солнцем улыбалась мне.

Когда порою изменяли силы
И обжигала сердце горечь слез,
Со мною, как сестра, ты говорила
Неторопливым шелестом берез.

Не ты ль под бурями беды неносной
Меня учила (помнишь те года!)
Вростать в родную землю, словно сосны,
Стоять и не сгибаться никогда?

В тебе величье моего народа,
Его души бескрайные поля,
Задумчивая русская природа,
Достойная красавица моя!

Гляжусь в твое лицо – и все былое,
Все будущее вижу наяву,
Тебя в нежданной буре и в покое,
Как сердце материнское, зову,

И знаю – в этой колосистой шири,
В лесных просторах, и разливах рек –
Источник сил и все, что в этом мире
Еще свершит мой вдохновенный век!

Рисунката на Пикасо

Напевен, слабичък, овалът
пленително е очертан,
видение изгрява бавно,
от лилия по-бяла – тя.

На гълъб с нежното трептение
лицето е обточено,
сияние на любовта е тя,
зора надникнала в стъкло.

Така от дълбините сини
на вековете, в далнината,
възниква образ на богиня
в мечтата тайна на земята.

Мисъл негаснеща и слово
тя носи в светлия ефир –
на златен век надежда нова,
със кратичкото име: МИР.

А над вселенските вълнения,
задържащ злото колело,
дари є, с щрих от вдъхновение,
безсмъртието, Пикасо.

Рисунок Пикассо

Певучим, медленным овалом
Пленительно обведена,
Встает виденьем небывалым
Белее лилии – она.

Голубки нежной трепетаньем
Ее лицо окаймлено,
И вся она – любви сиянье,
Зарей вошедшее в окно.

Должно быть, так из глуби синей
Веков, клубящихся  вдали,
Вставал когда-то лик богини
В мечтах измученной земли.

Неугасимой мысли слово
Она несет через ефир –
Надежда века золотого
С именованьем кратким: МИР.

И, над волненьями вселенной
Сдержав злой воли колесо,
Ее, как росчерк вдохновенный,
Бессмертью отдал Пикассо.

НИКОЛАЙ ТИХОНОВ
(1896 – 1979)


Весел, празничен и бесен,
с марсианска жажда да творя,
виждам – небогато е небето,
но си струват за земята две слова.

И да се сродим си струва даже,
да замесим пак със огън глина,
с всяко наше простичко желание
ден да осветим неповторимо.

Тъй живея, щом пък уморя се
и поискам меката трева,
със очи невиждащи, в небето взряни –
адвокати рижави ще позова.

Нека да намерят във законите
тези параграфи и години,
в земния ми път, когато смачка
ордата разгулна дните минали.


Праздничный, веселый, бесноватый,
С марсианской жаждою творить,
Вижу я, что небо небогато,
Но про землю стоит говорить.

Даже породниться с нею стоит,
Снова глину замешат с огнем,
Каждое желание простое
Осветить неповторимым днем.

Так живу, а если жить устану
И запросится душа в траву,
И глаза, не видя, в небо взглянут –
Адвокатов рыжих позову.

Пуст найдут в законах трибуналов
Те параграфы и те года,
Что в земной дороге растоптала
Дней моих разгульная орда.

Децата на света

Чия е сянката незрима,
сляпа от бедите?
Плаче скръбно Хирошима,
с пепел е покрита.

Чий е този глас във мрака,
звучи във изстъпление,
плаче скръбно Нагасаки –
цяла изгорена е.

В този плач, в това ридание
няма фалш, измама,
в чакане светът замрял е:
друг кой ще заридае?

Деца, денят ви не е розов,
по цялата планета
щом броди тъмната угроза,
деца, вий се пазете!

Дети мира

Чья там бродит тень незримо,
От беды ослепла?
Это плачет Хиросима
В облаках из пепла.

Чей там голос в жарком мраке
Слышен иступленный?
Это плачет Нагасаки
На земле сожженной.

В этом плаче и рыданье
Никакой нет фальши,
Мир весь замер в ожиданье:
Кто заплачет дальше?

Дети мира, день не розов,
Раз по всей планете
Бродит темная угроза.
Берегитесь, дети!


Ще мине този век. Архивите ще се отворят,
това, което беше скрито досега
и тайните извивки на историята,
позорът, славата ще се покажат пред света.

На някои богоизбрани ще помръкнат ликовете,
наяве ще излязат всякакви беди,
ала това, което е било наистина велико,
завинаги велико ще блести.


Наш век пройдет. Откроются архивы,
И все, что было скрыто до сих пор,
Все тайные истории извивы
Покажут миру славу и позор.

Богов иных тогда померкнут лики,
И обнажится всякая беда,
Но то, что было истинно великим,
Останется великим навсегда.

АЛЕКСЕЙ СУРКОВ
(1899 – 1983)


Сведе се човекът над водата,
посивяла си видя косата.
Само двадесетгодишен беше.
Над потока горски той закле се –
яростно и страшно да коси
убийците, отиващи на изток.
И кой ще смее да го обвини,
ако във боя бъде той жесток?


Человек склонился над водой
И увидел вдруг, что он седой.
Человеку было двадцать лет.
Над лесным ручьем он дал обет
Безпощадно, яростно казнить
Тех убийц, что рвутся на восток.
Кто его посмеет обвинить,
Если будет он в бою жесток?


на София Кревс

Огън в тясната печица грее,
по дървата – смолата сълзи,
а в землянка хармоника пее
за засмените твои очи.

Храст приведен за теб ми нашепва
в белоснежни поля под Москва,
как бих искал да чуеш ти днеска
моя жив глас, изпълнен с тъга.

Ти сега си далеко-далеко.
Между нас снегове – като кръпки.
Да достигна до теб не е леко,
до смъртта пък са – четири стъпки.

Пей, хармонико, напук на студа,
пращай в бурята пламенен зов,
че землянката стопля сега,
негасимата моя любов.


Софье Кревс

Бьется в тесной печурке огонь,
На поленьях смола, как слеза,
И пает мне в землянке гармонь
Про улыбку твою и глаза.

Про тебя мне шептали кусты
В белоснежных полях под Москвой.
Я хочу, чтобы слышала ты,
Как тоскует мой голос живой.

Ты сейчас далеко-далеко.
Между нами снега и снега.
До тебя мне дойди нелегко,
А до смерти – четыре шага.

Пой, гармоника, вьюге назло,
Заплутавшее счастье зови.
Мне в холодной землянки тепло
От моей негасимой любви.

МИХАИЛ ИСАКОВСКИ
(1900 – 1973)

Зимна вечер

Зад прозореца – полето бяло,
сумрак, вятър, снеговей…
Ти в училището си, навярно,
в стаята ти топлина светлей.

В зимна вечер си привела
ти над масата глава –
може би четеш и пишеш,
или нещо мислиш пак.

Денят свършва – в клас е пусто,
в дома стар е тишина,
може би си малко тъжна,
че отново си сама.

Зарад ветрове и бури
пътищата днес са празни.
Няма дружките да дойдат
с тебе да си поприказват.

Виелиците път завели –
да се промъкнеш не е лесно.
Ала прозорецът ти светещ
се вижда много отдалеко.

Зимний вечер

За окошком в белом поле –
Сумрак, ветер, снеговей…
Ты сидишь, наверно, в школе,
В светлой комнатке своей.

Зимний вечер коротая,
Наклонилась над столом;
То ли пишешь, то ль читаешь,
То ли думаешь о чем.

Кончен день – и в классах пусто,
В старом доме тишина,
И тебя немножко грустно,
Что сегодня ты одна.

Из-за ветра, из-за вьюги
Опустели все пути,
Не придут к тебе подруги
Вместе вечер провести.

Замела метель дорожки –
Пробираться нелегко.
Но огонь в твоем окошке
Виден очень далеко.

Катюша

Разцъфтяха ябълки и круши,
над реката спусна се мъгла.
Изкачи се на брега Катюша,
на високия и стръмен бряг.

Изкачи се и захвана песен
тя за своя степен, сив орел,
за любимия човек, далечен,
чийто вести пази и до днес.

Ой ти, песен, песен ти девича,
ти след слънце ясно полети,
на боеца, в зоната гранична,
от Катюша привет отнеси.

Нека помни милата девойка,
нека песента є чуе той.
Нека пази той земята родна,
а Катюша – своята любов.

Разцъфтяха ябълки и круши,
над реката спусна се мъгла.
Изкачи се на брега Катюша,
на високия и стръмен бряг.

Катюша

Разцветали яблони и груши,
Поплыли туманы над рекой.
Выходила на берег Катюша,
На высокий берег на крутой.

Выходила, песню заводила
Про степного сизого орла,
Про того, которого любила,
Про того, чем письма берегла.

Ой ти, песня, песенка девичья,
Ты лети за ясным солнцем вслед
И бойцу на дальнем пограничье
От Котюши передай привет.

Пусть он вспомнит девушку простую,
Пусть услышит, как она поет,
Пусть он землю бережет родную,
А любовь – Катюша сбережет.

Разцветали яблони и груши,
Поплыли туманы над рекой.
Выходила на берег Катюша,
На высокий берег на крутой.

НИКОЛАЙ ЗАБОЛОЦКИ
(1903 – 1958)

Глас в телефона

Звънък бе преди – като на птица,
като извор – леещ се, трептящ,
сякаш цял да се излее иска
през слушалката сияещ глас.

Сетне – като отдалеч ридание,
като че прощаване с душа,
той звучеше, пълен с покаяние
и изгубваше се в глухота.

В някакво поле изчезна диво,
безпощадна го виелица зави…
А душата ми крещи неистово,
моят черен телефон мълчи.

Голос в телефоне

Раньше был он звонкий, точно птица,
Как родник, струился и звенел,
Точно весь в сияние излиться
По стальному проводу хотел.

А потом, как дальнее рыданье,
Как прощанье с радостью души,
Стал звучать он, полный покаянья,
И пропал в неведомой глуши.
Сгинул он в каком-то диком поле,
Безпощадной вьюгой занесен…
И кричит душа моя от боли,
И молчит мой черный телефон.

Жерави

Тръгнало от Африка в април
към отечествената земя,
в издължен триъгълник лети
жеравното ято в небеса.

И изопнал сребърни криле
в целия обширен небосвод,
води сам водачът устремен
своя малоброен мил народ.

Но когато под крилата блесна
езеро – прозрачно в светлина,
дуло страшно – зеещо и черно
се надигна в тъмен храсталак.

Огън птичето сърце прониза,
пламнал и угаснал в оня час
и частица от величието дивно
срути се внезапно върху нас.

Две крила като огромен пламък,
легнаха над ледните вълни,
жеравите, с горестно ридание,
се издигнаха към висини.

Там, при поднебесните светила,
в изкупление на своята вина,
пак природата им връща, силна,
туй, което им отне смъртта:

гордостта, високото стремление,
воля непреклонна за борба –
дето от предишно поколение
се прелива пак към младостта.

А водачът в ризата метална,
бавно в езерото се стопи,
и над него от зората ясна
злато във отблясъци гори.

Журавли

Вылетев из Африки в апреле
К берегам отеческой земли,
Длинным треугольником летели,
Утопая в небе, журавли.

Вытянув серебряные крылья
Через весь широкии небосвод,
Вел вожак в долину изобилья
Свой немногочисленный народ.

Но когда под крыльями блеснуло
Озеро, прозрачное насквозь,
Черное зияющее дуло
Из кустов навстречу поднялось.

Луч огня ударил в сердце птичье,
Быстрый пламень вспыхнул и погас,
И частица дивного величья
С высоты обрушилась на нас.

Два крыла, как два огромных горя,
Обняли холодную волну,
И, рыданью горестному вторя,
Журавли рванулись в вышину.

Только там, где движутся светила,
В искупленье собственного зла
Им природа снова возвратила
То, что смерть с собою унесла:

Гордый дух, высокое стремленье,
Волю непреклонную к борьбе, –
Все, что от былого поколенья
Переходит, молодость, к тебе.

А вожак в рубашке из металла
Погружался медленно на дно,
И заря над ним образовала
Золотого зарева пятно.

АЛЕКСАНДЪР  ТВАРДОВСКИ
(1910 – 1971)


Аз знам, че нямам никаква вина,
че от войната някои не се завърнаха,
че те – кой възрастен, кой млад –
останаха си там, не за това е думата,
че бих могъл, но не успях да ги спася,
не за това е рач, но все пак, все пак, все пак…


Я знаю, никакой моей вины
В том, что другие не пришли с войны,
В том, что они – кто старше, кто моложе –
Остались там, и не о том же речь,
Что я их мог, но не сумел сберечь, –
Реч не о том, но все же, все же, все же…


Благодаря ти, родна моя
Земя, дом бащин мой,
за всичко, което помня,
и нося в сърцето свое.

За времето, век огромен,
който със теб ми се падна,
за туй, дето любя и помня,
за радостта и тъгата.

За моята горест и мъка,
пресекли пътя ми клет,
за силната ти наука,
с която вървя напред.

Затуй, че вярно, несменно
искам да служа на теб,
за мен всеки труд безмерен
по мярка е и от сърце.

И дръзкият ми характер,
и силата неовладяна,
на подвига святото право
за твое име и слава,
за теб са, Родино-мамо.


Спосибо, моя родная
Земля, мой отчий дом,
За все, что от жизни знаю,
Что в сердце ношу своем.

За время, за век огромный,
Что выпал и мне с тобой,
За все, что люблю и помню,
За радость мою и боль.

За горечь мою и муку,
Что не миновал в пути.
За добрую науку,
С которой вперед идти.

За то, что бессменно, верно
Тебе служит хочу,
И труд мне любой безмерный
Еще как рас по плечу.

И дерзкий порыв по нраву,
И сил не занимать,
И свято на подвиг право
Во имя твое, во славу
И счастье, отчизна-мать.

ОЛГА БЕРГХОЛЦ
(1910 – 1975)

Отговор

Сега ви казвам аз, че нямам
напразно преживени дни,
ненужно минати пътеки,
известия напусто чути.
И няма светове отречени,
ни мними дарове раздадени,
любов напразна също няма –
любов излъгана и страдаща, –
нетленно чистият є свят,
е в мене винаги,
с мен винаги.
И не е късно никога отново
животът да започне пак
и пътят, който знаеш,
и както някога – ни слово,
нито стон да зачертаеш.

Ответ

А я вам говорю, что нет
напрасно прожитых мной лет,
ненужно пройденных путей,
впустую слышанных вестей.
Нет невоспринятых миров,
нет мнимо розданных даров,
любви напрасной тоже нет –
любви обманутой, больной, –
ее нетленно чистый свет
всегда во мне,
всегда со мной.
И никогда не поздна снова
начать всю жизнь,
начать весь путь,
и так, что в прошлом бы – ни слова,
ни стона бы не зачеркнут.

На Борис Корнилов

“…И всичко друго е
и ти сега си друга,
за друго пееш,
плачеш ти за друго.”
Борис Корнилов, “Моя Африка”

Прехвърлям миналото в паметта
и си припомням първите си песни:
“Гори звезда над розова Нева,
а славеите си бърборят нещо…”.

…Години в сладост и тъга минаваха,
необозрима бе наоколо земята.
Сега си прав ти – първи мой, изгубен, –
за друго пея, и за друго плача…

А младите – момчета и момичета –
те все това: за здрача, за Нева…
И пак нега във песните им диша.
И, както винаги, е права младостта.

Борису Корнилову

…И все не так
и ты теперь иная,
паешь другое,
плачешь о другом.
Борис Корнилов, “Моя Африка”

Перебирая в памяти былое,
я вспомню песни первые свои:
“Звезда горит над розовой Невою,
заставские бормочут соловьи…”

…Но годы шли все горестней и слаще,
земля необозримая кругом.
Теперь, – ты прав, мой первый и пропащий, –
пою другое, плачу о другом…

А юные девчонки и мальчишки –
они о том же: сумерки, Нева…
И та же нега в этих песнях дышит.
И молодость по-прежнему права.

КОНСТАНТИН СИМОНОВ
(1915 – 1979)


на Алексей Сурков

Ти помниш, Альоша, Смоленските пътища,
как се сипеха зли дъждове до безкрай,
как жените гърненца с храница ни носеха,
към гърди ги притиснали като деца.

Как изтриваха те крадешком сълзите си,
как шептяха след нас: – Господ да ви спаси!
И солдатки отново наричаха себе си,
както в старите времена са били.

Със сълзите измерван по-често, не с версти,
от очите ни пътят зад хълма се скрива,
селца, и селца, и гробища селски,
минава през тях сякаш цяла Русия.

Зад ограда на всяко руско селце,
кръстом, живите с ръце обграждайки,
от всемира дошли, наште прадеди молят се
за своите внуци, във Бога невярващи.

Ти знаеш, нали, че все пак родината –
не е градският дом, де щастливо живеех,
а пътеките селски, от дедите изминати,
и, с кръстове прости, гробовете техни.

Не зная как с теб е, но мен в тази селска
попътна тъга, от село до село,
с вдовишките сълзи и с песните женски,
войната за пръв път там ме отведе.

Ти помниш, Альоша: селска къща в Борисово,
над мъртвия – плачещ девичи вик,
побеляла старица, в палтенце памучно,
и сякаш за смърт, цял във бяло старик.

Какво да им кажем, с какво утешение?
Горестта ни усетила, с женско чувство тогаз,
ти помниш, старицата каза ни: – Милички,
вървете сега, ще дочакаме вас!

“Ние вас ще дочакаме!” – сякаш викаха пасбища.
“Ние вас ще дочакаме!” – ни шептеше гора.
И да знаеш, Альоша, нощем все ми се струва,
гласовете им сякаш след мене вървят.

Обичаят ни руски – само пожарища
над земята си руска разпиляхме назад.
Пред очите умираха наши другари,
и със ризи, по руски, ги покривахме пак.

Нас, със тебе,  куршумите още ни жалят.
Ала, трижди повярвал, че животът е цял,
и въпреки всичко, бях горд за най-милата
и горчива Земя, дето аз съм живял.

Затова, че тук да умра завещано е,
от майчица руска роден на бял свят,
че руска жена, кога в бой ме изпращаше,
по руски, три пъти, прегърна ме тя.


А. Суркову

Ты помниш, Алеша, дороги Смоленщины,
Как шли бесконечные, злые дожди,
Как кринки несли нам усталые женщины,
Прижав, как детей, от дождя их к груди.

Как слезы они вытирали украдкою,
Как вслед нам шептали: – Господь вас спаси! –
И снова себя назовали солдатками,
Как встарь повелось на великой Руси.

Слезами измеренный чаще, чем верстами,
Шел тракт, на пригорках скрываясь из глаз:
Деревни, деревни, деревни с погостами,
Как будто на них вся Росссия сошлась,

Как будто за каждою русской околицей,
Крестом своих рук, ограждая живых,
Всем миром сойдясь, наши прадеды молятся
За в бога неверящих внуков своих.

Ты знаешь, наверное, все-таки родина –
Не дом городской, где я празднично жил,
А эти проселки, что дедами пройдены,
С простыми крестами их русских могил.

Не знаю, как ты, а меня с деревенскою
Дорожной тоской от села до села,
Со вдовьей слезой и с песнею женскою
Впервые война на проселках свела.

Ты помниш, Алеша: изба под Борисовом,
По мертвому плачущий девичий крик,
Седая старуха в салопчике плисовом,
Весь в белом, как на смерть, одетый старик.

Ну что им сказат, чем утешить могли мы их?
Но, горе поняв своим бабьим чутьем,
Ты помнишь, старуха сказала: – Родимые,
Покуда идите, мы вас подождем.

“Мы вас подождем!” – говорили нам пажити.
“Мы вас подождем!” – говорили леса.
Ты знаешь, Алеша, по ночами мне кажется,
Что следом за мной их идут голоса.

По руским обычаям, только пожарища
На русской земле раскидав позади,
На наших глазах умирают товарищи,
По-русски рубаху рванув на груди.

Нас пули с тобою пока еще милуют.
Но, трижды поверив, что жизнь уже вся,
Я все-таки горд был за самую милую,
За горькую землю, где я родился,

За то, что на ней умереть мне завещано,
Что русская мать нас на свет родила,
Что, в бой провожая нас, русская женщина
По русски три раза меня обняла.

Родина

Допряла три велики океана,
простряла се, и градове разкрила,
покрита с мрежа от мередиани,
широка, горда и непобедима.

В часа, кога последната граната
си вдигнал вече в своята ръка
и в кратък миг да си припомниш трябва
всичко, останало далеч от нас, –

ти спомняш не страната си огромна,
която си пребродил, опознал,
родината си спомняш ти – такава,
каквато в детството си я видял.

Педя земя, над нея три брезички,
в далечината горски път върви,
и скърцащи превози през рекичката,
бряг пясъчен със нисички върби.

И ето где, за щастие, родихме се,
за цял живот открихме, до смъртта,
шепичка пръст, в която ни се струва,
чертите виждаме на цялата Земя.

Да, може да живеем в пек, във мраз и буря,
да, може да гладуваме, да мръзнем,
на смърт да тръгваме…Но тези три брезички
в живота никому не трябва да отстъпим.

Родина

Касаясь трех великих океанов,
Она лежит, разкинув города,
Покрыта сеткую меридианов,
Непобедима, широка, горда.

Но в час, когда последняя граната
Уже занесена в твоей руке
И в краткий миг припомнить разом надо
Все, что у нас осталось вдалеке, –

Ты вспоминаешь не страну большую,
Какую ты изъездил и узнал,
Ты вспоминаеш родину – такую,
Какой ее ты в детстве увидал.

Клочок земли, припавший к трем березам,
Далекую дорогу за леском,
Речонку со скрипучим перевозом,
Песчаный берег с низким ивником.

Вот где нам посчастливилось родиться,
Где на всю жизнь, до смерти, мы нашли
Ту горсть земли, которая годится,
Чтоб видить в ней приметы всей земли.

Да, можна выжить в зной, в грозу, в морозы,
Да, можно голодать и холодать,
Идти на смерть… Но эти три березы
При жизни никому нельзя отдать.

ЛЮДМИЛА ТАТЯНИЧЕВА
(1915 – 1980)


Много ли е или не,
сами разсъдете…
Осемнадесет години.
Слънце в лесовете.
Черен дъжд – косите прави –
мамино наследство
и добричък пес космат,
стоплящ мойто детство…
А усмивката – широка.
Песента – докрая.
Над вратата незатворена
сянката на бряста.
Покрай бряста ходи този,
за който съм – чудо.
Жалко, че ми казва той
прозаично – “Люда”.
И след мене гледа все
с очи потъмнели…
Много ли е или не,
сами разсъдете!


Много это или нет,
Рассудите сами…
Восемнадцать звонких лет.
Солнце над лесами.
Черный дождь прямых волос –
Мамино наследство.
Да лохматый добрый пес,
Гревший мое детство…
А улыбка – полон рот.
Песен – до отказа.
У незапертых ворот
Тень седога вяза.
Возле вяза ходит тот,
Для кого я – чудо.
Жаль, что он меня зовет
Прозаично – “Люда”.
И всегда глядит мне вслед
Дымными глазами…
Много это или нет,
Рассудите сами!

Минута

Светлее вън здрачевината
и оцвети заря снега.
О, ако знаеха най-младите
животът, че е без цена.

Че всяка мъничка минута,
изгубена по пътя наш,
живот би някому спасила
или пък избуяла в клас.

Минута

Светлеют сумерки седые,
Зарей окрасились снега.
О, если б знали молодые,
Как жизнь бесценно дорога!

Любая малая минута,
Что обронили мы в пути,
Могла бы жизнь спасти кому-то,
Пшеничным колосом взойти.

МИХАИЛ ДУДИН
(1916 – 1993)


Няма в мен пристрастност към покоя.
По свой си път съдбата ми върви.
Защо да крия? Нищо аз не крия.
Пред тебе чиста моята душа стои.

Светът е свеж, като снега –
на слънце ярък,
със бод от синя иня е съшит,
за мене и за тебе мил подарък.
Вземи го! И той бърза, както ти.

Посрещай го със работа и песен,
със цялата душевна топлота.
Живея и е все по-интересно,
сложно и строго времето сега.

И зрелостта си има своя радост,
свои дела, но не за тях е дума.
През времето за себе си не трябва
живота и душата да заключваш.

Не сме в живота гости ний случайни,
на приказки богати и измислици.
Земята кръгла – как да скриеш тайните?
Зимата бяла – и следите виждат се.


Нет у меня пристрастия к покою.
Судьба моя своей идет тропой.
Зачем скрыват? Я ничего не скроя.
Душа моя чиста перед тобой.

Мир, свеж как снег,
на солнце, ярок,
Голубоватым инеем прошит.
Он для тебя и для меня подарок.
Бери его! Он, как и ты, спешит.

Встречай его работой или песней,
Всей теплотой душевного огня.
Чем дольше я живу, тем интересней,
Сложней и строже время для меня.

Есть и своя у зрелости отрада,
Свои дела, но не об этом речь.
В любое время для себя не надо
Запась души и жизнь свою беречь.

Нет, мы в гостях у жизни не случайны
И вымыслом и сказкой не бедны.
Земля кругла – на ней не скроешь тайны.
Зима бела – и все следы видны.

Тихо
На М.М.Пришвин

Гърмът от буря нощна се успокои.
И пред разсъмването – ехо отзвучава.
Тържествената тишина така звъни,
сякаш, исконно, е на музика начало.

Гората борова е като орган златен,
цяла пронизана със мека светлина.
От мокър боровинков храст мъглата,
лист не докоснала, се вдига в небеса.

Светът е хубав! И съм тъй щастлив!
В света измит – и тайното нетайно е.
А по косата ми, не бе ли вечността,
която ме погали с длан случайно?

Душата ми, лишена от съмнения,
покой събира, бавно, без да бърза.
…И тишината капчица отрони
във блюдцето на червенушка гъба.

Тихо
М.М. Пришвину

Ночной грозы угомонился гром.
Перед рассветом эхо отзвучало.
И тишина торжественна кругом,
Как изначальной мизыки начало.

Сосновый лес – как золотой орган,
Пронизанный легчайшим свежим светом.
От мокрого брусничника туман
Уходит в небо, не касаясь веток.

Как мир хорош! И как я счастлив сам!
В умытом мире тайное не тайно.
Не вечность ли сейчас по волосам
Меня рукой погладила случайно?

И вновь душа, сомнений лишена,
Покоя набирается без спешки.
…И каплю обронила тишина
в фаянсовое блюдце сыроежки.

СЕРГЕЙ ОРЛОВ
(1921 – 1977)


На човек студено е без песни.
И на откритата за ветрове земя,
аз не знам дали ще има място,
където да не вярват в песента.

Песните дори не съчиняват –
просто рота мине през града,
просто там момичета мечтаят,
и хармоника се развъртя.

Бялата брезичка се отърсва
и изправя в селото снага.
Нечие сърце сърце си търси,
над земята песен зазвуча.

Като горски шум се раждат хора,
плачат с дъжд и със зора пламтят –
тъй и песента ще бъде вечна,
не е нужно да я съчинят.


Человеку холодно без песни.
На земле, отркытой всем ветрам,
Я не знаю: в мире место есть ли,
Где не верят песням, как костарм.

Песни на земле не сочиняют –
Просто рота городом пройдет,
Просто девушки грустят, мечтают,
Да гормошку кто-то развернет.

Белая береза отряхнется,
Встанет под окошками в селе,
Сердце чье-то сердцу отзовется,
И поется песня на земле.

Как лесам шуметь, рождаться людям,
Ливням плакат, зорям полыхать, –
Так и песня вечно в мире будет,
И ее не надо сочинять.


Блата, лесове, езера,
избелелият купол небесен.
По хълма селце пропълзя,
отново блата, лесове.

Работник стои над реката,
с канджа във ръка, като копие,
и песни старинни припява
там вятърът безпокоен.

В рибарските мрежи – слънцето –
заплело се в бялата нощ,
а лодка трещи на разсъмване,
вълната едва превъзмогваща.

Дари ми той първа любов
и първата горест и радост,
шегите и славата своя
и своята сила и благост.

И учех се там да говоря
с дърветата и със тревите,
с вода и със огън кръщаван,
с весло и винтовка привиквах.

И в приказки ловни, и в песни,
е запазил тъга и радост,
моят северен край. Чудесен.
О, Рус – моя жеравна сладост.


Болото, да лес, да озера,
Да выцветший купол небес.
Деревня взбежит на пригорок,
И снова болото да лес.

Там сплавщик встает над рекою,
Багор занеся, как копье.
И ветер не зная покоя,
Старинные песни поет.

Там солнце – в рыбацкие сети –
Запуталось в белую ночь,
И парус трещит на рассвете,
Не в силах волны превозмочь.

Дарил меня первой любовью,
И горем, и радостью он,
И славой своей, и присловьем –
Всем, чем и богат и силен.

И в нем понимать я учился
Травы и деревьев язык,
В воде и огне окрестился,
К веслу и винтовке привык.

До песен и сказок охочий,
Хранящий и радость, и грусть,
Мой северный край. Заволочье.
Моя журавлиная Рус.

ДМИТРИЙ ДУДКО
(1922 – 2004)


Сънувам си далечната Русия.
Пробуждам се, и вслушвам се потайно.
Защо виелицата вън нарежда
в нощен сумрак, безпокоен, странно?
Чия ли скръб оплаква тя сега,
на дните ми покоя нарушава?
И аз стоя като патрул в нощта,
там някой чужд дали не се прокрадва?
И нищо не разбирам, що да сторя,
приятелите мои пак зова,
но никой дума не ми отговаря,
сред чужди хора аз съм много сам.
Защото в краища съм непознати,
затуй виелицата вън нарежда,
във вихъра неразбираем как
остана младостта ми без надежда.


Снится мне далекая Россия.
Пробужусь, прислушаюсь тайком,
Отчего пурга заголосила
В беспокойном сумраке ночном?
Чье она оплакивает горе,
Нарушая дней моих покой?
Я стою, как будто бы в дозоре,
Не крадется кто ли там чужой?
Ничего я не пойму, что это,
Я зову к себе моих друзей,
Но не слышу ничьего ответа,
Я один среди чужих людей.
Я теперь в краю мне незнакомом,
И пурга голосит оттого,
Что отпала в вихре бестолковом
Молодость от счастья своего.


Един обича Рус за три брезички,
а друг за погледа обикновен.
А аз – за нейните сълзи и
че обща е тъгата є със мен.
Обичам, от сълзи измитите,
свещени, праведни очи.
Любящата ни майка тя е,
да я забравиш даже не мисли.


Тот любит Русь за три березки,
А тот за взгляд ее простой.
А я люблю ее за слезы,
За горе общее со мной.
Люблю омытые слезами,
Святые, честные глаза.
Ведь это любящая мама,
Ее забыть никак нельзя.


Загубим ли за миг Русия,
тогаз разбираме с тъга,
каква страна е тя пречудна,
със приказната далнина,
със звън камбанен и далечен,
причул ни се едва, едва…
Самотното сърце потръпва
пред тази вечна красота.


Когда Россию потеряли,
Тогда узнали, что она
Такая чудная страна,
Такие сказочные дали
И звон колоколов далекий
Почудится из дали той…
И вздрогнешь сердцем одиноким
Пред этой вечной красотой.


В страната всичко ми е мило,
просторът степен, цветовете,
и в сън съзряващите ниви,
лесът, в далечината светещ.
Шум на реките пълноводни,
спокойно езеро – стъкло,
работниците неуморни,
утро и ден. Вечер и нощ.
Познато, родно всичко тук е
и всеки твойта реч разбира.
Дори груб крясък и обида
звучат ми като нещо мило.


Мне мило все в моей стране:
Простор степей, цветов обилье, –
И созревающие нивы,
И лес далекий в стороне.
И лепет полноводных речек,
Озер спокойное стекло.
И труженика ремесло,
И утро, день. И ночь и вечер.
Здесь все знакомое, родное,
Понятен каждого язык.
И даже брань и грубый крик
Как будто что-то дорогое.

НИКОЛАЙ ДОРИЗО
(1923 – 2011)


Хвали ме по възможност рядко –
да помниш своя си престиж,
че не на себе си, на мене –
това ти няма да простиш.


Хвали меня как можно реже, –
Не то забудешь свой престиж
И не себе, конечно, мне же, –
Мне завтра это не простишь.


Всяка ревност, ей богу, си има причина,
по ненаписан закон си живее:
когато мъжът на жена си не вярва,
не вярва на себе си, а не на нея.


У всякой ревности, ей-богу, есть причина,
И есть один неписаный закон:
Когда не верит женщине мужчина,
Не верит он не ей – в себя не верит он.


И как да се смирим, че се изнизват дните,
че времето стремително лети.
Ръката пише все седемдесет девета,
макар осемдесета да върви.


Как нам смириться, что уходят даты,
Что время так стремительно идет.
Рука все пишет семьдесят девятый,
Хотя уже восьмидесятый год.

БУЛАТ ОКУДЖАВА
(1924 – 1997)


На П. Луспекаев

Ваше благородие, госпожа раздяла,
с теб ми е студено, ето що за работа.
Писъмцето в плика, почакай – не дери…
Ех, не върви в смъртта, но
в любовта ще ми върви.

Ваше благородие, госпожа чужбина,
жарко ме прегръщаш, но не съм ти мил аз.
В копринените мрежи ти не ме лови…
Ех, не върви в смъртта, но
в любовта ще ми върви.

Ваше благородие, госпожа сполука,
ти за някой си добра, а за друг – неслука.
В сърцето девет грама, почакай – не зови…
Ех, не върви в смъртта, но
в любовта ще ми върви.

Ваше благородие, госпожа победа,
значи мойта песничка докрай не е изпята!
На кръв не се кълнете, проклети дяволи…
Ех, не върви в смъртта, но
в любовта ще ми върви.


П. Луспекаеву

Ваше благородие госпожа разлука,
Мне с тобою холодно, вот какая штука.
Письмецо в конверте погоди – не рви…
Не везет мне в смерти,
Повезет в любви.

Ваше благородие госпожа чужбина,
Жарко обнимала ты, да мало любила.
В шелковые сети постой – не лови…
Не везет мне в смерти,
Повезет в любви.

Ваше благородие госпожа удача,
Для кого ты добрая, а кому иначе.
Девять граммов в сердце постой – не зови…
Не везет мне в смерти,
Повезет в любви.

Ваше благородие госпожа победа,
Значит, моя песенка до конца не спета!
Перестаньте, черти, клясться на крови…
Не везет мне в смерти,
Повезет в любви.

Увлечен в страстите си земни,
знам, от тъма към светлина,
там ще прекрачи ангел черен
със вик, спасение че няма.

Но простодушен и несмел,
и като блага вест любима,
след него идва ангел бял
и шепне, че надежда има.

В земные страсти вовлеченный,
Я знаю, что из тьмы на свет
Шагнет однажды ангел черный
И крикнет, что спасенья нет.

Но, простодушный и несмелый,
Прекрасный, как благая весть,
Идущий следом ангел белый
Прошепчет, что надежда есть.


Назад да се връщаш не трябва, не тъгувай за нищо:
във всяка епоха израства си своя гора.
Все пак ми е жал, че не можем с Александър
Сергеич
на вечеря във “Яр” да прескочим за четвърт час.

Сега не е нужно по път пипнешком да се скитаме:
машини ни чакат, ракети ни носят далеч.
Все пак ми е жал, че в Москва няма вече
файтони,
макар и един, и така ще е… но ми е жал.

На морето безбрежно – познанието, покланям се,
и разумния век свой, многоопитен, обичам аз.
Все пак ми е жал, че кумири сънуваме,
както преди,
но усещаме себе си като ратаи и досега.

Не напразно победите свои ковахме, износвахме,
ние всичко открихме – пристанища, и светлина…
И все пак ми е жал, че понякога над победите
пиедестали изправят се, по-високи от тях.
Москва, ти не вярваш на сълзи – провери
това времето.
С мъжество си желязно, твърда и силна стоиш.
Но ако във сълзите веднъж ти беше повярвала,
за билото не бихме тъжили нито ний, нито ти.

Назад да се връщаш не трябва… Излизам навън пак.
Изведнъж забелязвам: до самите Арбатски врати
файтонът стои, Александър Сергеич разхожда се…
Ах, утре, навярно, ще се случи нещо, нали.


Былое нельзя воротить, и печалиться не о чем:
У каждой эпохи свои подрастают леса.
А все-таки жаль, что нельзя с Алексадром
Сергеичем
Поужинат в “Яр” заскочить хоть на четверть часа.

Тепер нам не надо по улицам мыкаться оштупью:
Машины нас ждут, и ракеты уносят нас вдаль.
А все-таки жаль, что в Москве больше нету
извозчиков,
хотя б одного, и не будет отныне… А жаль.

Я кланяюсь низко познания морю безбрежному,
Разумный свой век, многоопытный век свой любя.
А все-таки жаль, что кумиры нам снятся
По-прежнему
И мы до сих пор все холопами числим себя.

Победы свои мы ковали не зря и вынашивали,
Мы все обрели – и надежную пристань, и свет…
А все-таки жаль – иногда над победами нашими
Встают пьедесталы, которые выше побед.

Москва, ты не веришь слезам – это время
Проверило.
Железное мужество, твердость и сила во всем.
Но если бы ты в наши слезы однажды поверила,
Ни нам, ни тебе не пришлось бы грустить о былом.

Былое нельзя воротить…Выхожу я на улицу.
И вдруг замечаю: у самых Арбатских ворот
Извозчик стоит, Александр Сергеич прогуливается…
Ах, завтра, наверное, что-нибудь произойдет.

Нощен разговор
На Оля

– Моят кон умори се. Изкривиха се мойте обувки.
Накъде да вървя? Кажете, бъдете добри.
– Край Червена река, радост моя,
край Червена река,
и до Синята планина, радост моя, Синята планина.

– А къде са реката и планината? Уморих своя кон.
Ах, кажете ми, моля ви, как да стигна до там?
– Подир огъня ясен, радост моя, подир ясния огън,
подир него върви, моя радост, ще е лесно така.

– А къде е ясният огън? Защо не гори?
Сто години подпирам небето нощно с плещи…
– Фенерджията трябваше да го запали,
но спи,
фенерджията спи, радост моя, не зависи от мен.

И отново върви той самотен, без път, в тъмнина.
И къде той отива, над очите се спуска нощта!…
– Ти какво си изгубил, радост моя? – към него крещя.
А отвръща ми той: – Ах, да можех да знам сам това!

Ночной разговор
Оле

– Мой конь притомился. Стопталис мои башмаки.
Куда же мне ехать? Скажите мне, будьте добры.
– Вдоль Красной реки, моя радость,
вдоль Красной реки,
до Синей горы, моя радость, до Синей горы.

– А где ж та река и гора? Притомился мой конь.
Скажите, пожалуйста, как мне проехать туда?
– На ясный огонь, моя радость, на ясный огонь,
езжай на огонь, моя радость, найдешь без труда.

– А где же тот ясный огонь? Почему не горит?
Сто лет подпираю я небо ночное плечом…
– Фонарщик был должен зажечь,
да фонарщик-то спит,
фонарщик-то спит, моя радость, а я не при чем.

И снова он едет один без дороги во тьму.
Куда же он едет, ведь ночь подступила к глазам!…
– Ты что потерял, моя радость? – кричу я ему.
А он отвечает: – Ах, если б я знал это сам!

ЮЛИЯ ДРУНИНА
(1924 – 1991)


Само веднъж видях аз ръкопашен.
Веднъж – наяве. Сто пъти – в съня.
И който казва, че войната не е страшна,
той просто не знае какво е война.


Я только раз видала рукопашный.
Раз – наяву. И тысячу – во сне.
Кто говорит, что на войне не страшно,
Тот ничего не знает о войне.


Не знам къде на нежност съм се учила –
не ме разпитвай за това сега.
Растат в степта солдатските могили,
в шинели груби крачи младостта.

В очите ми – овъглени комини.
Пожари се люлеят днес над Рус.
И с устни нецелувани, невинни,
хлапето изранено хлебец вкусва.

Не! Ние с теб познахме не от сводки
на отстъплението страшната коса.
Пак в огън влязохме със самоходки,
в движение, на бронята се хвърлих аз.

А вечерта, над братската могила,
стояхме със наведени глави…
Не знам къде на нежност съм се учила –
по фронтови пътеки, може би…


Не знаю где я нежности училась, –
Об этом не распрашивай меня.
Растут в степи солдатские могилы,
Идет в шинели молодость моя.

В моих глазах – обугленные трубы.
Пожары полыхают над Руси.
И снова нецелованные губы
Израненный парнишка закусил.

Нет! Мы с тобой узнали не из сводки
Большого отступления страду.
Опять в огонь рванулись самоходки.
Я на броню вскочила на ходу.

А вечером над братскою могилой
С опущенной стояла головой…
Не знаю, где я нежности училась, –
Быт может, на дороги фронтовой…


Любовта си ние погребахме
и на гроба є кръст поставихме.
– Слава богу! – въздъхнахме двама.
Но от гроба си тя се изправя,
укорително клати с глава:
– Вие двама, какво направихте?
Още жива съм аз!


Мы любовь свою схоронили,
Крест поставили на могиле.
– Слава богу! – сказали оба.
Только встала любовь из гроба,
Укоризненно нам кивая:
– Что ж вы сделали?
Я – живая!

ЕВГЕНИЙ ВИНОКУРОВ
(1925 – 1993)


Колко хубост има във лицата човешки!
Бих ги гледал, и гледал, така – до конец.
Но и в глухи градчета, и в столици шумни,
най-внезапно те среща лице на подлец.
И с гнусливост и ужас, почти без да скриваш,
се отдръпваш и гледаш да свърнеш от пътя,
но навеки запомняш: лицето ухилено
и очите му, сякаш живак, се извъртат.
Запазете лицето човешко. Пренесете
през годините – млади очи и уста.
И от него, като от езерна глад, не пъдете
от детинството израз и чистота.


Сколько прелести есть в человеческих лицах!
Все смотрел бы на них и смотрел без конца.
Но в глухих городишках и в громких столицах
Вдруг на улице встретишь лицо подлеца.
И брезгливость и ужас почти не скрывая,
Отшатнешься, стараясь с дороги свернуть.
Но навеки запомниш: ухмылка кривая
И глаза, разбегающиеся, как ртуть.
Берегите лицо человеческое. Несите
Сквозь года – и глаза молодые и рты.
Словно с озера, с глади лица не спугните
Выражение детскости и чистоты.

Тя

Да хапне сяда, къшеят – наполовина,
гълчи ме: “Яж!” Не споря. Произвол!
Гърми със тенджерите тя, богиня.
Книжка чете. Премита пода гол.
Мечтае боса, в моето палто облечена.
В зори припява в кухнята сама.
Любов ли? Не! От где? Едва ли!
Просто:
замине ли – навярно ще умра.

Она

Присядет есть, кусочек половиня,
Прикрикнет: “Ешь!” Я сдамся. Произвол!
Она гремит каструлями, богиня.
Читает книжку. Подметает пол.
Бредет босая, в мой пиджак одета.
Она поет на кухне по утру.
Любовь? Да нет! Откуда? Вряд ли это!
А просто так:
уйдет – и я умру.

ЕГОР ИСАЕВ
(1926 – 2013)


– Доброто – със добро – мама редеше
и на добрите със добро благодареше,
и всички хвалеше, обичаше горещо,
до огъня намираше им място.
Че ме роди във мъка, да прослави
тя само себе си забрави.


– Добро – к добру – мне мама говорила
И добрых всех добром благодарила
И величала всех, всех горячо любила,
Всем находила место у огня.
И лишь себя повеличать забыла
За то, что в муках родила меня.


Не ви е туй измислица от книгите,
ни полет на развинтена фантазия:
проводник доброволен е Гълфстрийм
на топло в ледовете на Евразия.
Той топлината носи ден и нощ за нас
и не заплашва като Северния алианс.


Нет, это вам не выдумка из книг
И не полет безудержной фантазии:
Гольфстрим – он добровольный проводник
Тепла во льды полярной Евроазии.
Он днем и ночью согревает нас
И не грозит, как Северный альянс.

Нужен им е нефт

Колко отвратително достойнство –
да считаш себе си за връх на превъзходство.
Нефт им е нужен, светлина и газ.
А ние где сме? Северният алианс,
навсякъде е. Вече и без призма
в усмивката му вижда се фашизма.

Им нефт нужна

Какое отвратительное свойство
Считать себя вершиной превосходства.
Им нефть нужна, им нужен свет и газ.
А нас куда? Их Северный альянс,
Он рядом вот. Уже без всяких призм
Видать его улыбчивый фашизм.

Разпределение

Останахме май само шепа живи
от всички фронтове. Така разпределихме се.
И тука сме, в кръга на свойте близки,
и там, не тъй далеч от обелиските.
Едва-едва, и още – крачка сетна…
Нам – вечен сън, правнуците пък – клетва…

Разверстка

А нас в живых осталось меньше горстки
От всех фронтов. Такая, брат, разверстка.
Да, мы и тут, в кругу родных и близких,
И там, недалеко от обелисков.
Еще чуть-чуть, еще, еще полшага…
Нам вечный сон, а правнукам – присяга.

Препрочитайки “Тьоркин”

Ето що, господа,
с ръка на сърцето:
ний момчета сме луди,
но глупаци не сме.
За доброто – открити сме.
На поклонът – поклон,
но…попитайте Хитлер
и Наполеон.

Перечитывая “Теркина”

Так скажу вам, судари,
Сердцем с-под руки:
Мы ребята с придурью,
Но не дураки.
Для добра открытые,
На поклон – поклоном,
Но… спросите Гитлера
И Наполеона.

ЮРИЙ ПЕТРОВ
(1926 – 2011)

Носталгия

От селцето към плевнята крача,
към отлитналите мечти,
раменете обгръща вятър,
храсти люшкат зелени глави.

Идвам тук за поклон пред покойните,
към далечни гори от брези,
и към зърното – за плодородие,
и да видя зора как зори.

Все по-скъпа с годините става
Рус – любимата наша страна,
няма никой да хвърли сянка
върху тази светла тъга.

Ностальгия

Я иду за деревню к овину,
Где туман улетевшей мечты…
Ветерок обнимает мне спину,
За дорогой качает кусты.

Я иду поклониться погосту
И березовой рощи вдали.
Пожелать зернам тучного роста
И увидеть рожденье зари.

Потому, что с годами дороже
Наша старая милая Русь.
И ничто затуманить не сможет
Эту тихую светлую грусть.

Кесия

Звънят в душите ни монети.
Шумят във мозъка ни те.
Навсякъде поличби черни.
Те всичко взеха, без сърце.

Купуват съвест, благородство,
и целомъдрие, и сан.
Какво оставят ни? Уродство.
Поквареност без лик и свян.

Но въпреки това в душата,
местенце светло се таи.
Не се докосва там парата,
в кесия да го притаи.

Възраждане започва с него.
Възкръсва цялата душа.
От промисъл е защитено.
И диша светла чистота.

Кошелек

Звенят, звенят в душе монеты.
Шумят, шумят в мозгу рубли.
Везде их черные приметы.
Они все взяли, что могли.

Купили совест, благородство,
И целомудрие, и чин.
А что оставили? Уродство.
И развращенность без личин.

И все-таки в душе широкой
Есть чистый, светлый уголок.
Его не тронет рубль жестокий.
В него не влезет кошелек.

С него начнется возрожденье.
С него воскреснет вся душа.
Он под защитой провиденья.
Он будет чистотой дышать.

Изчезна дума…

Изчезна дума “срам”.
Изчезна дума “жалост”.
Обърна се бита…
А дума “злост” остана.
Тъмнее “светлина”.
Присвива вежди – “радост”.
И няма го “Съвет”.
А и “парад” го няма.
Разби се дума “мир”.
Наистина го няма.
Някой си “командир”
с ракета го отвя, май.
Билет си взе “мечта”.
“Блян” – срина се дори.
А вместо тях – “тъга”.
По-честичко – “сълзи”.
Охулихме – “мундир”.
Отхвърлихме – “наука”.
Поевтиня – “кумир”.
Ала поскъпна – “скука”.
Изчезна нейде – “чест”.
Защо ни е туй слово?
Заменяме го днес
с удобните отново:
“Лимони” за “високия”.
И кухненски уют
с компютри се поддържа.
“Совалките” сноват.
Летят все “мениджъри”.
И доларът расте.
Пък рублата – по-ниско…
А уж на почит бе
и в Рим, и във Париж тя…
Но всъщност почит бе –
за силната Русия.
Аз вярвам в нея днес…
Бедата ще надвие.
Не изведнъж. Не в миг
ще заблести разцвета.
Макар и да са много
на честните ръцете.
И думичката “мир”
тук пак ще се завърне.
Света да озари.
И може дума “пир”
да ни потрябва също.
И ще се върне “чест”,
И “съвест” ще се върне.
Душата на Русия
отново ще пребъде.

Уходит слово…

Уходит слово “стыд”.
Уходит слово “жалость”.
Перевернулся быт…
А слово “злость” осталось.
Темнеет слово “свет”.
Сдвигает брови – “радость”.
Давно ушел “Совет”.
И нет уже “парада”.
Разбилось слово “мир”.
Его ведь тоже нету.
Какой-та “командир”
Пустил в него ракету.
Берет билет “мечта”.
Взамен их – “маета”.
Все чаще, чаще – “слезы”.
Ославили – “мундир”.
Уценена  – “наука”.
Подешевел – “кумир”.
Подорожала – “скука”.
Ушла куда-то – “чест”.
И нужно ль это слово?
Взамен другие есть:
“Лимоны” для “крутого”.
И кухонный уют
Компьютеры считают.
И “челноки” снуют.
“Менеджеры” летают.
А долар все растет.
А рубль – ниже, ниже…
Ведь был ему почет
И в Риме, и в Париже…
Почет был не рублю –
Могуществу России.
Я верю и люблю…
Беду она осилит.
Не сразу. И не вдруг
Взойдет заря разцвета.
В России честных рук
Достаточно на это.
Вернется слово “мир”,
И светом озарится.
И, может, слово “пир”
Нам тоже пригодится.
Вернется слово “честь”,
И “совесть” с ним вернется.
Душа в России есть.
России сердце бьется.

Стъпала

Лежи момче на стъпалата.
Край него публика върви.
От студ подвило колената,
от глад – стомахът му е свит.

И живо е, но не живее.
Не влиза в хорския закон.
И като топка го премята
и блъска го Съдбата зло.

Но няма злоба, нито упрек,
че мръзне, че е без троха.
Ваятелите на порока,
минават, свивайки уста.

Пристъпват каменни, високомерно,
пари – безброй, и ястия.
А долу, в избите, безмерни
чезне животът върху стъпала.

И всеки пътища си има.
По стъпала – и наште дни.
Издигнал си се, слава Богу.
На падналия помогни.

Ступени

Лежит мальчишка на ступенях,
А мимо публика идет.
Остудой сведены колени,
И голодом – пустой живот.

Живой, но не живущий мальчик.
Его забыл людской закон.
Судьба играет им, как в мячик,
И бьет его со всех сторон.

Но нет в нем злобы и упрека,
Что мерзнет, крохами живет.
Идут ваятели порока,
Кривя брезгливо сытый рот.

Все выше каменно ступают,
Где деньги и любая снедь.
А там внизу, в подвалах тает
Жизнь. Ей ступень не одолеть.

Все в жизни держат пут-дорогу.
И на ступенях наши дни.
Поднялся вверх, и слава Богу.
Но нижним руку протяни.

БОРИС БУРМИСТРОВ
(1927 )

Божия воля

Свобода или тъмница,
път широк, пътечка в злак,
ту божествени лица са,
ту безлика е тълпа.

Ту заснежено поле е,
ту мъгла е – пелена,
и над всичко туй е – Воля,
Воля властвува една.

Божья воля

То свобода, то темница,
То дорога, то тропа,
То божественные лица,
То безликая толпа.

То заснеженное поле,
То тумана пелена,
И над всем над этим – Воля,
Воля властвует одна.


Във прозрачния ручей се взрях,
над живота замислен отново:
да отдъхна от мътни слова,
да дочакам светлото слово.
Тъй прекрасният роден език
в редове и съзвучия ляга –
извор чист, докоснал за миг,
ненапил се все си оставаш.


Загляделся в прозрачный ручей
И над жизнью задумался снова:
Отдохнуть бы от мутных речей
В ожидании светлого слова.
Как прекрасен родимый язык,
Как он в строчки, созвучья ложится,
Словно к чистой водице приник –
До конца моих дней не напиться…

Родово
На сина ми Сергей

А това дърво вечно расте,
с корен як – в дълбоки пространства
и в короната му тече
кръв езическа и християнска.

Кръв омесена, смесена кръв,
и от буйство към дух спокоен
тя прораства и крепне Любов,
и докосва слуха ми с дъх зноен.

О, далечни мои предци,
синове руски на волнодумство,
във сърцето до днес гори
на доброто ви огън, безумство.

Аз листец съм от клонка-любов,
всички вечни сме, но и тленни.
Дай Бог, в нашата кръв, с този зов
да останат великите гени.

Тази скръб, този смут ще отмине,
ще даде Бог и вис, и простор.
И покаяно време ще мине,
Рус, Русия – съдба и опора.

Родова
Сыну Сергею

Это дерево вечно растeт
Его корни в глубинах пространства,
В кроне, в листике каждом течeт
Кровь язычества и христианства.

Перемешана, смешана кровь,
И от буйства к спокойствию духа
Прорастала и крепла Любовь,
И коснулась дыханием слуха.

О, далeкие предки мои,
Россияне – сыны вольнодумства!
В моeм сердце до ныне горит
Ваш огонь доброты и безумства.

Я – листочек на ветке любви,
Все мы в мире и вечны, и тленны.
Дай-то Бог, чтобы в нашей крови
Не пропали великие гены.

Горе сгинет, и смута пройдeт,
Даст нам Бог высоты и простора.
Покаянное время грядeт,
Русь, Россия – судьба и опора.

АЛЕКСЕЙ  ПРАСОЛОВ
(1930 – 1972)


Полепнала каменна прах –
утайка от тръгващ си ден –
стремителен дъжд я изпра
от пътя ми и от мен.
В гърма на дъжда проливен,
събрал и земя, и небе,
светкавица дълга изви се,
сякаш мисъл гигантска бе.
Мисълта – смъртоносно силна,
невладеещ себе си бяс,
всичко дето е осветила,
е на слепия случай във власт.


Налет каменеющей пыли –
Осадок пройденного дня –
Дождинки стремительно смыли
С дороги моей и с меня.
И в гуле наклонного ливня,
Сомкнувшего землю и высь,
Сверкнула извилина длинно,
Как будто гигантская мысль.
Та мысль, чья смертельная сила
Уже не владеет собой,
И все, что она осветила,
Дано ей на выбор слепой.


Река, широка като мисъл,
захвърля на брега вълна,
и зло вещае птичи писък
като във стари времена.
И плаши ни гадател грешен
със първобитните слова.
Звезда над обелиска светещ
печал извиква във нощта.
И шумовете заглушила,
пред буря, в глухата борба,
Земята – пламенна и жива –
се вслушва в себе си сама.
Величествено ще отминат
гърмът и блясъците зли –
а всичко, свито като топка,
заседна в моите гърди.
И сякаш с ярост във простора,
и във живота, и в смъртта
ечи Земята, да отсъдя
какво е щастие или тъга.


Река, широкая, как дума,
Кидает на берег волну.
Ненастье птичий крик угрюмый
Пророчит мне, как в старину.
Тревожь, вещун, полетом низким,
По-первобытному пророчь.
Звезда на белом обелиске
Печаль вызванивает в ночь.
Иные шумы заглушая,
В предгрозовой глухой борьбе
Земля – горячая, живая –
Прислушалась к самой себе.
Пройдут величественно-жутко
И гром, и взблески впереди –
И все сожмется комом чутким,
Заколотившимся в груди.
Как будто яростным простором,
Всей бездной жизней и смертей
Земля гудит, чтоб счастье с горем
Я рассудить бы смог на ней.


В безсилие не свел плещи,
бях доверчив. Приех живота.
Сърцето си не съхраних
от хватка на човешка болка.

Сега съм опитен. Но нека
опитът не ми е бреме:
че щом от болка съм далеко,
загубвам радостта без време.


В бессилье не сутуля плеч,
Я принял жизнь. Я был доверчив.
И сердце не умел беречь
От хваткой боли человечьей.

Теперь я опытней. Но пусть
Мне опыт мой не будет в тягость:
Когда от боли берегусь,
Я каждый раз теряю радость.


Дай светлината с теб да изгасим –
луната само на перваза да мълчи.

И нека в този дом – мой роден, тих,
да върне тя спокойните ми дни.

Лица привдигнали, да чуем как
от полумрака звуци идват пак.

В тях няма ни възторзи, ни печал,
приличат те на полуздрачен шал.

А зад прозореца – такава глъбина,
от музика да дойде може тя.

Пред толкоз странната дълбочина
теб не познах, ти мене не узна.


Давай погасим свет – пускай одна
Лежит на подоконнике луна.

Пускай в родное тихое жильe
Она вернeт спокойствие моe.

И, лица приподняв, услышим мы,
Как звуки к нам идут из полутьмы.

В них нет восторга и печали нет,
Они – как этот тонкий полусвет.

А за окном такая глубина,
Что, может, только музыке дана.

И перед этой странной глубиной
Друг друга мы не узнаeм с тобой.

ГЛЕБ ГОРБОВСКИ
(1931)


Аз гледам как вали снега –
последен, може би, в съдбата.
Не ме отвличайте, за Бога,
и нека се самозабравя.

Ловя студените снежинки,
с горещи устни ги ловя.
Зиг-загите и кривулиците
на пътя-вена аз следя.

Очарователно е игото –
снеговъртежът – кратко цвете…
Чета небето като книга,
Божата милост – в редовете.


Присутствую при снегопаде –
последнем, может быть, в судьбе.
не отвлекайте, бога ради,
забыть позвольте о себе.

Ловлю холодную снежинку
горячим выступом губы.
Слежу зигзаги и ужимки
венозно вздувшейся тропы.
Очаровательное иго –
снеговращенья краткий срок…
Читаю небо, точно книгу,
и Божью милость – между строк.


В дни на печал неугасима,
в дни на пиратство и гуляи,
о, Господи, спаси Русия,
и не зачерквай ти съдбата є.

Наклеветена и разпната,
разбита…Враните летят!…
Не е във майката вината,
че тръгват нейните деца…

И като храм при потопяване,
тя ни потъва, нито плува –
и чака все Богоявление!
Вълните вече свода удрят…


Во дни печали негасимой,
во дни разбоя и гульбы –
спаси, Господь, мою Россию,
не зачеркни Ея судьбы.

Она оболгана, распята,
Разъята… Кружит вороньe!..
Она, как мать, не виновата,
Что дети бросили еe…

Как церковь в зоне затопленья
Она не тонет, не плывeт –
Всe ждeт и ждeт Богоявленья!
А волны бьют уже под свод…


Когато аз изгубвах пътя,
над покрива ми бе беда,
ти молеше за мене Бога –
свещ палеше ти на Христа.
Сама приличаща на нива,
ти нежността си съхрани
към падналите и унили.
А силна си – живей, блести!
Самичка се теши в тъгата.
Надничам в твоите очи.
Живей ти в моята тетрадка,
тъй както буря в облак спи.


Когда утратил я дорогу
и ощутил в крови беду,
ты за меня молилась Богу, –
ты свечку ставила Христу.
Сама уставшая, как пашня,
что возвратила урожай,
ты сохранила нежность к падшим.
Живи, светись – не утешай!
Сама утешься, Бога ради.
Дай, загляну в твои глаза…
Останься жить в моей тетради,
как в майском облаке – гроза!

ДМИТРИЙ БЛИНСКИ
(1932 – 1965)


Май си тръгва тихо и където и
привечер аз погледа да метна:
ручеят обрасъл в мента и пелин,
а нататък – пак пелин и мента.

Май в треви зелени потопен е
и подобно кораб плува той.
Аз не ги обичам поотделно,
а заедно – като в живота мой.

И през слънчеви вървя долини,
влюбен във тревите все вървя,
мента сладка и горчив пелин
жадно пия, слънчева вода.

Затова и с песен участта ни
нито ще очерня, ни преукрася.


Май уходит тихо, и куда ты
Взгляд свой перед вечером ни кинь:
У ручья стоят полынь да мята,
А за ними – мята да полынь.

Май в зелeных травах, как в сорочке,
Он плывeт, подобно кораблю.
Я их не люблю поодиночке,
Я, как в жизни, вместе их люблю.

Я иду по солнечной долине,
И, влюбленный в эти травы, я
Сладость мяты с горечью полыни
Жадно пью, как солнце – из ручья.

Потому и в песне долю нашу
Не перечерню и не прикрашу.


Затишие пълно, под шума на вълната,
на морския бряг по дължината,
на гладките камъни лежат тюлени,
измъкнали гръб от водите солени.

Надживели толкова хора, страни,
а земята е вече два пъти по-стара.
Подемният кран им се кланя дори,
наведен над палубата голяма.

Хилядолетия – хиляди бури,
хиляди щормове, блъскащи сушата,
а всеки камък в земята е врастнал
и мълчаливо глава е сгушил.

И в светло време, и в дни на несгоди
те равнодушно гледат след мене.
Дори и година не сменям от моите
за техните хиляди години неми.


При полном штиле, при шуме волны
На всем протяженье морской гряды
Тюленами греются валуны,
Спины высунув из воды.

Пережили столько людей и стран,
Что стала вдвое старше земля.
Им кланяется даже подъeмный кран,
Нагибаясь на палубы корабля.

3а тысячелетья – тысячи гроз,
Тысячи штормов, рождавших гул,
Но каждый валун только в землю врос
И голову молча в плечи втянул.

И в светлую пору и в дни невзгод
Они равнодушно глядят мне вслед.
И я не сменяю один мой год
На тысячи их безъязыких лет.

РОБЕРТ РОЖДЕСТВЕНСКИ
(1932 – 1994)

Мигове

Ти за секундите надменно не мисли.
Ще дойде време,
сам ще разбереш, навярно –
като куршуми покрай слепите очи,
как просвистяват миговете
главни.

И всеки миг си има смисъл свой,
камбани свои, има свои белези.
Раздават миговете – на кого позор,
кому – безславие,
а някому – безсмъртие.

Пресовани са мигове в годините,
пресовани са мигове в столетия.
Понякога и не разбирам сам
кой миг е първи,
или кой – последен е.

От дребни мигове дъждът е изтъкан.
Тече като вода обикновена.
И половин живот ти чакаш взрян
кога ще дойде
твойто мигновение.

Ще дойде то, голямо, като глътка,
глътка вода във знойно лятно време.
Да помниш трябва просто своя дълг
от първия си миг
и до последния.

Ти за секундите надменно не мисли.
Ще дойде време,
сам ще разбереш, навярно,
като куршуми покрай слепите очи,
как просвистяват миговете
главни.

Мгновения

Не думай о секундах свысока.
Наступит время,
Сам поймешь, наверное, –
Свистят они, как пули у виска,
Мгновения,
мгновения,
мгновения.

У каждого мгновенье свой резон,
Свои колокола, своя отметина.
Мгновенья раздают – кому позор,
Кому бесславье,
а кому бессмертие.

Мгновения спрессованы в года,
Мгновения спрессованы в столетия.
И я не понимаю иногда,
Где первое мгновенье,
где последнее.

Из крохотных мгновений соткан дождь.
Течет с небес вода обыкновенная.
И ты порой почти полжизни ждешь,
Когда оно придет,
твое мгновение.

Придет оно, большое, как глоток,
Глоток воды во время зноя летнего.
А в общем, надо просто помнить долг
От первого мгновениья
до последнего.

Не думай о секундах свысока.
Наступит время
сам поймешь, наверное, –
свистят они, как пули у виска,
мгновения,
мгновения,
мгновения.

За този момък

Тази сутрин, във зори
ще стана.
По широкото поле
ще мина.
Сякаш нещо с паметта ми
стана:
всичко, с мен не случило се,
помня.
По лицето ми дъждът
пада,
двадесет лета са днес
малко.
Със това момче дори
не се познавах,
обещаващо:
“Ще се завърна, мамо!”

А тревата в степта
на горчиво ухае.
Ветровете млади –
зелени са.
И се будим ние.
В полунощ реве грохот –
дали буря това е
или ехо
от войната последна.

Пролетта обещава ни
дълга да бъде.
Чака зърно отбрано
полето.
И живея сега
на земята пъстра
и за себе си,
и за момчето.
Тази тежест обаче
така ме превива,
ала иначе как да живея,
щом гласът му далечен
мене все вика,
песента му във мене
се лее.

А тревата в степта
на горчиво ухае.
Ветровете млади –
зелени са.
И се будим ние.
В полунощ реве грохот –
дали буря това е,
или ехо
от войната последна.

За того парня

Я сегодня до зари
встану.
По широкому пройду
полю.
Что-то с памяти моей
стало:
Все, что было не со мной,
помню.
Бьют дождинки по щекам
впалым.
Для вселенной двадцать лет –
мало.
Даже не был я знаком
с парнем,
Обещавшим:
“Я вернусь, мама!…”

А степная трава
пахнет горечью.
Молодые ветра
зелены.
Просыпаемся мы.
И грохочет над полночью
То ли гроза,
то ли эхо
прошедшей войны.

Обещает быть весна
долгой.
Ждет отборного зерна
пашня.
И живу я на земле
доброй
За себя
и за того парня.
Я от тяжести такой
горблюсь.
Но иначе жить нельзя,
если
Все зовет меня
его голос,
Все звучит во мне
его песня.

А степная трава
пахнет горечью.
Молодые ветра
зелены.
Просыпаемся мы.
И грохочет над полночью
То ли гроза,
то ли эхо
прошедшей войны.

СТАНИСЛАВ КУНЯЕВ
(1932)


Не пиша нечия съдба,
а своята – от тук до тука,
и нека бъда с всяка буква
подвластен на съда ви аз.

Какво? Аз просто съм човек
и като всички ви живея,
обичам щом деца се смеят,
вятър шуми и пада сняг.

Опиващата ме забрава,
дърветата ми, дъждовете,
любов и жалост – мои те са,
и нищичко не се повтаря.

Ще разбере все някой, знам,
къде е времето, кое е проза,
къде е болка,
страст,
къде е поза,
и що е полет, що е свобода.


Пишу не чью-нибудь судьбу –
свою от точки и до точки,
пускай я буду в каждой строчке
подвластен вашему суду.

Ну что ж, я просто человек,
живу, как все на белом свете.
Люблю, когда смеются дете,
шумят ветра, кружится снег.

Мое хмельное забытье,
мои дожди, мои деревья,
любовь и жалость – все мое,
и ничему нет повторенья.

А все же кто-нибудь поймет,
где грохот времени, где проза,
где боль,
где страсть,
где просто поза,
а где свобода и полет.


Тополата все тъй стои
на ъгъла като бедняк,
поклаща тежко клонки и
отпива синкав мрак.

Изпълнена с ненужна тлен,
под чуждите листа
тя с черни вейки, за ръце,
къс пролет стиска в длан.


А тополь все еще стоит,
как нищий на углу,
ветвями тяжко шевелит,
пьет голубую мглу.

Наполнен тленом и трухой,
под шум чужой листвы
он черной ветвью, как рукой,
зажал кусок весны.


Водата есенна как просветля,
как потъмня през есента природата!
Полъхна в моето лице студа,
помъкна се снега от небосвода.
Мои места, познати ми до храст:
пустинен бряг, и преспи, и рекичка…
Какво съм аз – хазяин или гост?
Прощаваме ли се или е среща?
От студ задрямах в меката копа
и да потъна в зимен сън готов бях,
събудих се, запуших на брега,
захвърлих някъде пакета смачкан,
кое ми е по-близко не разбрах:
шумът предишен на брезите бели,
или просторът на прибраните поля
и светлината на тревите скрежни.
Потъвайки във горестна мъгла,
спасяващ се от есенната тръпка,
все мислех, взрян във тая далнина:
че колкото по-близка е нощта,
родината ми толкоз по е скъпа.


Как просветлела к осени вода,
как потемнела к осени природа!
В мое лицо дохнули холода,
и снегом потянуло с небосвода.
Мои края, знакомые насквозь:
пустинный берег, подзавалье, речка…
Так кто же я – хозяин или гость?
И что у нас – прощанье или встреча?
От холода я задремал в стогу,
как зверь, готовый погрузиться в спячку,
проснулся, закурил на берегу,
и бросил в воду скомканную пачку,
и не решил что ближе и родней:
вчерашний шум березы отшумевшей
или просторы прибранных полей
и тусклый свет травы заиндевевшей.
И, затянувшись горестным дымком,
спасая тело от осенней дрожи,
я вдаль глядел и думал об одном:
чем ближе ночь, тем родина дороже.

ЕВГЕНИЙ ЕВТУШЕНКО
(1933)


На С. Преображенски

В света неинтересни хора няма.
Съдбите им – истории планетни са.
Всяка особена е, с нещо лично
и друга никоя на нея не прилича.

Живеел някой незабележимо,
и с тази тиха незабележимост
на хората той станал интересен
тъкмо със своята неинтересност.

У всеки има таен, личен свят.
Най-хубав миг си има в този свят.
И има в този свят – най-страшен час,
но всичко е неведомо за нас.

И ако си отива в някой миг човек,
умира с него първият му сняг,
И първата целувка, първи бой…
Със себе си отнася всичко той.

Остават и мостове, да, и книги,
машини и рисувани картини,
отсъдено е да остане то,
но нещо си отива, все едно!
Законът на играта е безжалостен.
Не хората умират, световете.
И хората ще помним, земни, грешни,
но всъщност знаем ли за тях ний нещо?

Какво за братята и за приятелите знаем,
и за любимата единствена  жена?
Дори за родния баща уж всичко знаем,
но всъщност той за нас е непознат.

А хората отиват си…Невъзвратимо е.
И тайните им светове невъзратими са.
И всеки път на мене ми се иска пак:
от тази невъзвратност диво да крещя….


С. Преображенскому

Людей неинтересных в мире нет.
Их судьбы – как истории планет.
У кажды все особое, свое,
И нет планет, похожих на нее.

А если кто-то незаметно жил
И с этой незаметности дружил,
Он интересен был среди людей
Самой неинтересностью своей.

У каждого – свой тайный личный мир.
Есть в мире этом самый лучший миг.
Есть в мире этом самый страшный час,
Но это все неведомо для нас.

И если умирает человек,
С ним умирает первый его снег,
И первый поцелуй, и первый бой…
Все это забирает он с собой.
Да, остаются книги и мосты,
Машины и художников холсты,
Да, многому остаться суждено,
Но что-то ведь уходит все равно!

Таков закон безжалостной игры.
Не люди умирают, а миры.
Людей мы помним, грешных и земных.
А что мы знали, в сущности, о них?

Что знаем мы про братьев, про друзей,
Что знаем о единственной своей?
И про отца родного своего
Мы, зная все, не знаем ничего.

Уходят люди… Их не возвратить.
Их тайные миры не возродить.
И кажды раз мне хочется опять
От этой невозвратности кричать…

Отиват си майките
На Р. Поспелов

Отиват си днес майките от нас,
тръгват си тихичко,
на пръсти,
а ние спим спокойно,
заситени с храна,
незабелязващи съдбовния им час.
Бавно си тръгват, не изведнъж,
о, не –
нас ни се струва само, че внезапно е.
Отиват си те бавно, някак странно,
със стъпки малки, на годините по стъпалата.
И сепнали се в някоя година,
шумно празнуваме рождените им дни,
но не спасява тази закъсняла грижа
ни тях,
ни нашите души.
Отдалечават се все повече,
отдалечават се.
Към тях протягаме се,
будни от съня,
ала ръцете удрят се на въздуха
в израстналата стъклена стена!
Защото късно е.
Удари кобен час.
И гледаме, със сълзи спотаени,
как във колони тихи и сурови
отиват си днес майките от нас…

Уходят матери
Р. Поспелову

Уходят наши матери от нас,
Уходят потихонечку,
На цыпочках,
А мы спокойно спим,
Едой насытившись,
Не замечая этот страшный час.
Уходят матери от нас не сразу,
Нет, –
Нам это только кажется, что сразу.
Они уходят медленно и странно,
Шагами маленькими по ступеням лет.
Вдруг спохватившись нервно в кой-то год,
Им отмечаем шумно дни рожденья,
Но это запоздалое раденье
Ни их,
Ни наши души не спасет.
Все удаляются они,
Все удаляются.
К ним тянемся,
Очнувшись ото сна,
Но руки вдруг о воздух ударяются –
В нем выросла стеклянная стена!
Мы опоздали.
Пробил страшный час.
Глядим мы со слезами потаенными,
Как тихими суровыми колоннами
Уходят наши матери от нас…

АЛЕКСАНДЪР ШЕВЕЛЬОВ
(1934 – 1993)

Огнище

Аз помня още:
у дома
как пееха високи
дверите.
Със символични зверове,
в килими са
стените целите.

И бавно стине
самоварът,
като медал блести!
А чаят довоенен,
истински…
Димът в ъглите
се таи…
С резбовани крила,
прозорците
разкрити са цял ден,
над белите пътечки
спуска се
сенчица от клен.

Часовниците стенни тракат
и пеят всеки ден…

Не бе животът ни богат, но
не бе и огорчен.

Очаг

Я помню:
в доме пели двери –
и были двери высоки.
По стенам –
всюду рушники
и символические звери.

Стыл постепенно самовар,
в медалях весь,
такой блестящий!
Чай довоенный,
настоящий…
А по углам чуть-чуть
угар,
резные створки всех окошек
раскрыты настежь целый день,
и клeна розовая тень
поверх рогожевых дорожек
с утра лежала
до заката.

Шагали ходики куда-то,
четыре раза пели в час…

И жизнь была
не так богата
и всe ж не огорчала нас.


Мама, със скреж покрита,
стълбите къщни
премита.
И толкоз са сини очите и.
Лицето – младо и чисто.
Снегът от високо се спуска,
искри
и в нозете є ляга…

Мама е уморена,
да отдъхне
присяда на прага.
И от никого незабелязан,
до скамейката стара
стоя…

Този миг
е така мимолетен –
като всичко на тая земя.


Мать, покрытая инеем,
обметает крыльцо.
Очи синие-синие.
Молодое лицо.
Снег взлетает,
искрится,
оседает у ног…

Мать устала.
Садится
отдохнуть на порог.
И никем не замечен
я стою на скамье…

Этот миг быстротечен,
как и всe на земле.

АНАТОЛИЙ БРАГИН
(1935 – 2006)

Из цикъла “Подрумче”


От ива кръст поставен
над лих и беден гроб,
щастливо той, внезапно,
разпуснал вейки – сноп.

И радостните корени
се впили в чернозема,
широко, упорито
в стремлението земно.

Над гроба лих наскоро,
от нищото ли сякаш,
листата заговорили –
животът е навсякъде.

Не е пропаднал гробът –
тъй сам, незабелязан.
Единствен той под свода
със жив кръст е белязан.

От плачеща върба е –
скърбяща красота.
И дивен, и преславен,
с велика простота.

Поставлен крест из ивы
Беднейшей из могил,
А он, такой счастливый,
Взял и побег пустил.

И радостные корни
Вцепились в чернозем,
Все шире и упорней
В стремлении своем.

И вскоре над могилой
Откуда ни возьмись
Листва заговорила
О том, что всюду жизнь.

И нет уже пропащей
Могилы той. Она
Крестом животворящим
Отмечена одна.

Крестом с плакучей ивой,
Скорбящей красотой.
Так неразлучно диво
С великой простотой.

Цветя на гробището

Старо гробище – в цветя.
Да ги береш –
е грях велик.
Растат те там за красота
и значи са за всички ни.

И сякаш милите ни баби
поникнали са тук и там.
Изтлели са телата слаби,
ала душите им цъфтят.

И на пчеличките грижливи
заръчват тихо, от душа:
“Носете, милички, на живите
от близките – цветя“.

Цветы на кладбище

На старом кладбище – цветы,
Их рвать –
Великий грех.
Растут они для красоты,
А стало быть, для всех.

То наши бабушки весной
Повышли там и тут.
Тела истлели их давно,
А души все цветут.

И шепчут пчелам золотым,
И пчелы слышат их:
«Снесите, милые, живым
Подарки от родных!»

БЕЛЛА АХМАДУЛИНА
(1937 – 2010)


По улицата моя от години
стъпки звучат – приятелите си отиват.
За бавничкото им отдалечаване
удобна, зад стъклата ми, е тъмнината.

Запуснати са техните дела,
и в домовете им ни музика, ни песен,
само момичетата на Дега
перата гълъбово-сини решат.

Е, и какво, дано не ви разбужда страх
вас, беззащитни, посред нощ такава.
Предателството като тайна страст,
приятели, очите замъглява.

О, самота, характерът ти как е строг!
Проблясвайки като пергел железен,
как хладно ти затваряш този кръг,
без да се вслушваш в уверенията безполезни.

Тогава призови ме и ме награди!
Мен, галеницата, от тебе приласкана,
утеха ще намеря до гърдите ти,
ще се пречистя в синия ти мраз тогава.

Да вляза в твоята гора на пръсти позволи,
в самия край да стъпя, с бавен жест
листа да събера, и към лицето да ги поднеса,
сирачеството да усетя аз като блаженство.

На своите библиотеки тишината ми дари,
концертите ти със мотиви строги,
и – мъдра – аз ще забравя, може би,
които мъртви са или пък досега са живи.

И ще изпитам аз и мъдрост, и печал,
и таен смисъл ще ми доверят предметите.
Природата, облегната на мойте рамена,
от детството ще сподели секретите.

И в този миг – из сълзите и тъмнината,
из бедното невежество отминало,
прекрасните черти на моите приятели
ще се покажат и ще се стопят отново.


По улице моей который год
Звучат шаги – мои друзя уходят.
Друзей моих медлительный уход
Той темноте за окнами угоден.

Запущены моих друзей дела,
Нет в их домах ни музыки, ни пенья,
И лишь, как прежде, девочки Дега
Голубенькие оправляют перья.

Ну что ж, ну что ж, да не разбудит страх
Вас, беззащитных, сред этой ночи.
К предательству таинственная страсть,
Друзья мои, туманит ваши очи.

О одиночество, как твой характер крут!
Посверкивая циркулем железным,
Как холодно ты замыкаешь круг,
Не внемля увереньям безполезным.

Так призови меня и награди!
Твой баловень, обласканный тобою,
Утешусь, прислонясь к твоей груди,
Умоюсь твоей стужей голубою.

Дай стать на цыпочки в твоем лесу,
На том конце замедленного жеста
Найти листву, и поднести к лицу,
И ощутить сиротство, как блаженство.

Даруй мне тишь твоих библиотек,
Твоих концертов строгие мотивы,
И – мудрая – я позабуду тех,
Кто умерли или досели живы.

И я познаю мудрость и печаль,
Свой тайный смысл доверят мне предметы.
Природа, прислонясь к моим плечам,
Объявит свои детские секреты.

И вот тогда – из слез, из темноты,
Из бедного невежества былого,
Друзей моих прекрасные черты
Появятся и растворятся снова.


И както никога, безгрижна и добра,
в арбатски двор излязох на снега,
а там разсъмва и се зазорява!
И светлината като люляк разцъфтя,
и в двора ни, до неотдавна пуст,
светло и тясно стана от деца.
Игрив ирландски сетер, огън цял,
глава положи нежно в мойта длан,
Деца и кучета се радваха в снега,
снежец в очите и на устните ми спря
и този малък случай смешен бе,
всичко се смее, всичко буди смях.
Как, в този миг, обичах аз Москва
и мислех си, че колкото живея
по-прост е разумът, а пък душата свежа.
И ето сняг, чистач, деца се гонят –
това да се възпее заслужава,
какво било би по-разумно и свещено?
И като живо същество е този ден,
стои и чака той участие от мен,
и ми се струва въздухът целебен.
Ах, малко щастие е, че живях,
ала щастлива съвършено бях
във тази уличка, наричаща се Хлебна.


Как никогда, беспечна и добра,
Я вышла в снег арбатского двора,
А там такое было: там светало!
Свет расцветал сиреневым кустом,
И во дворе, недавно столь пустом,
Вдруг от детей светло и тесно стало.
Ирландский сеттер, резвый, как огонь,
Затылок свой вложил в мою ладонь,
Щенки и дети радовались снегу,
В глаза и губы мне попал снежок,
И этот малый случай был смешон,
И все смеялось и склоняло к смеху.
Как в этот миг любила я Москву
И думала: чем дальше я живу,
Тем проще разум, тем душа свежее.
Вот снег, вот дворник, вот дитя бежит –
Все есть и воспеванью подлежит,
Что может быть разумней и священней?
День жизни, как живое существо,
Стоит и ждет участья моего,
И воздух дня мне кажется целебным.
Ах, мало той удачи, что – жила,
Я совершенно счастлива была
В том переулке, что зовется Хлебным.

Край на първа част

Advertisements
Источник: https://tatlubdux.wordpress.com/%d1%80%d1%83%d1%81%d0%ba%d0%b0-%d0%bf%d0%be%d0%b5%d0%b7%d0%b8%d1%8f-%d0%bf%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b0-%d1%87%d0%b0%d1%81%d1%82/


Поделись с друзьями



Рекомендуем посмотреть ещё:



Быть мамой - стихи - Что такое любовь Стих про михаил


Стих батюшков есть наслаждение и в дикости лесов Все стихи Беллы Ахмадулиной на одной странице
Стих батюшков есть наслаждение и в дикости лесов День ангела Виктории
Стих батюшков есть наслаждение и в дикости лесов ИРО: Главная
Стих батюшков есть наслаждение и в дикости лесов Именины Виктория Значение имени Виктория День ангела
Стих батюшков есть наслаждение и в дикости лесов Именины Владимира - день Ангела Владимира - Русский Паломник
Стих батюшков есть наслаждение и в дикости лесов Календарь именин, именины по церковному календарю
Стих батюшков есть наслаждение и в дикости лесов Конкурс лучших социально-экономических практик
Мой любимый город! стихи про родной город! Стихи Объемная открытка с цветами внутри Открытки своими руками Поздравления призывнику от мамы в стихах - t Поздравления с юбилеем 35 лет брату Стих мужу от жены про обиду БУГАГА Стихи жене теплые слова, которые согреют душу и сердце любимой! Стихи про Юлю, Юлию - m - имена в стихах Сценарий мероприятия к Пушкинскому дню


ШОКИРУЮЩИЕ НОВОСТИ